Клара замръзна, докато поливаше цветята. Свекървата ѝ, Маргарита, дори не си беше свалила палтото, пропито с мирис на нафталин и стар театър. Стоеше в коридора на малкия им двустаен апартамент и оглеждаше скромното обзавеждане така, сякаш не беше дошла на гости, а на внезапна санитарна проверка.

— Здравейте, Маргарита. Какво дарение? — Клара остави лейката. Ръцете ѝ леко трепереха. Леля Валерия, нейна далечна роднина от северния пристанищен град, беше починала преди едва десет дни.

— Как какво дарение? Обикновено! — възмути се свекървата и размаха ръце, едва не изпускайки чантичката си. — За апартамента! Или какво ти е оставила там — милиони? Не е прилично жена да държи такива пари. Мъжът е глава на семейството. Петър е главата. Значи всички активи трябва да са при него. Така е редно.

Клара погледна мъжа си. Петър, четиридесет и пет годишният „глава“, седеше в кухнята по разтегнати анцузи и с апетит дояждаше вчерашното задушено, което Клара беше приготвила след дванадесетчасова смяна. Той вдигна поглед от чинията, изтри устата си с опакото на ръката и кимна с пълна уста.

— Мама е права, Кларче. Така… изглежда по-сериозно. Аз съм мъж. Аз трябва да управлявам парите.

На Клара ѝ потрепна окото.

Тя работеше като консултант в луксозен парфюмериен бутик. Благодарение на остроумието си, харизмата и невероятния си „усет“ към хора и аромати, тя сама държеше на повърхността скъпия щанд в търговския център. Бизнесмени и отегчени съпруги я наричаха „Красивата Клара“ и се съветваха с нея. С една-единствена фраза можеше да продаде парфюм за четири хиляди лева.

Петър работеше в птицекомбинат. Беше началник смяна в цеха за разфасовка. Искрено се възхищаваше на себе си и изискваше същото от околните. Всяка вечер се прибираше вкъщи, носейки сложен „букет“ от пилешки пух и фураж, и настояваше да бъде хвален, че „храни семейството“. Фактът, че заплатата му едва стигаше за сметките и собствените му цигари, той предпочиташе да не забелязва.

*

— Петре, това е моето наследство — Клара се стараеше да говори спокойно, със същата интонация, от която клиентите ѝ омекваха. — Леля Валерия ми го остави. Лично.

— И какво от това! — Маргарита най-сетне свали нелепата си шапка. — Ти си омъжена! А значи „твое“ няма. Има „наше“. А „нашето“ е на Петър. Не може, Кларче, жена да е по-богата от мъжа си. Това разрушава семейството! Мъжът се чувства непълноценен.

„По-непълноценен от това?“ — помисли си Клара язвително, но на глас каза:

— Маргарита, нека не сега. Още не съм се съвзела.

— Няма нужда да се съвземаш! — свекървата се тръшна на табуретката, която жално изскърца. — Желязото се кове, докато е горещо. Ние с Петър се посъветвахме… Решихме, че този апартамент на север трябва да се продаде. А парите да се инвестират.

— Къде? — Клара вече знаеше отговора.

— В Петър! — гордо заяви самият Петър. — Гледал съм… джип. Голям, черен. Представяш ли си как ще пристигам в комбината с него? А не като загубеняк — с автобуса.

Клара затвори очи.

Наследството не беше просто апартамент. Това беше просторен апартамент в стара кооперация в центъра на града и солидна банкова сметка. Леля Валерия беше вдовица на капитан далечно плаване. Общата сума възлизаше на около един милион и сто хиляди лева.

— Петре, ще го обсъдим. По-късно — отряза Клара.

— Какво има за обсъждане? — избухна Маргарита. — Срещу семейството ли ще тръгваш? Начете се на тия… интернети? Клара, разбери, това е за твое добро. Мъж с пари е уверен. Той носи всичко в къщата. А мъж, чиято жена е по-богата… той… — търсеше думата, — той ще започне да кръшка! От обида!

Това беше удар под кръста.

Петър вече беше „кръшкал“ преди две години. С млада работничка от същия комбинат. Тогава Клара едва не подаде молба за развод, но Петър ѝ падна в краката, кълнеше се, че „бесът го е подвел“ и че „ти си ми единствената кралица“. Маргарита също беше дошла. И обвини… Клара.

„Спряла си да го вдъхновяваш — затова мъжът ти запада.“

Клара го „вдъхнови“ — изгони го от дома за две седмици. Той живя при майка си. И се върна, защото майка му, за разлика от Клара, изискваше да си мие чиниите и да изхвърля боклука.

Сега историята се повтаряше, но декорите бяха по-скъпи.

*

— Мамо, не я натискай — неочаквано „благородно“ каза Петър. — Клара е умна. Тя разбира какво е „семеен бюджет“.
Той подчерта думата „семеен“.

— Просто ще ми дадеш генерално пълномощно за сметките. И толкова. Аз ще решавам всичко.

„Ето го“, — помисли си Клара.

— Ще помисля — каза тя студено.

— Помисли, помисли — Маргарита сви устни. — Само да не стане като с Моника от съседния вход. И тя всичко за себе си, за себе си… А мъжът не издържа на позора — и избяга при по-млада.

Циркът си тръгна чак след час.

Клара миеше чиниите, яростно търкайки мазните следи от чинията на Петър. В кухнята влязоха децата. Лина, деветнадесетгодишна студентка по медицина, и Самуил, двадесетгодишен айти специалист, работещ дистанционно. Те живееха в същия двустаен апартамент, в една стая. Наследството на леля Валерия беше шанс най-сетне да се разделят.

— Мамо — Самуил я прегърна през раменете. — Само не го прави.

— Какво „да не правя“? — попита Клара.

— Да им дадеш парите — каза твърдо Лина. — Този „глава на семейството“ вече „инвестира“ твоя бонус миналата година. В „супер изгоден бизнес“ на негов приятел. В крайпътен бар. Който фалира след месец.

— Това е друго! — извика Петър от стаята, явно подслушвайки. — Това беше бизнес! Мъжки! А това е наследство!

— Точно! — извика дъщеря му. — Това е маминото наследство! Или наистина си мислиш, че можеш да го управляваш?

*

След като Петър хлопна вратата след себе си, в апартамента се настани тежка тишина. Звукът от удара отекна в стените — кратък, груб, окончателен. За миг на Клара ѝ се стори, че нещо в нея се счупи. Но секунда по-късно разбра: не се счупи. Отпадна.

Остана тишина. Гъста, плътна, но различна от онази, с която беше свикнала. В нея нямаше страх. Имаше умора. И нещо още — облекчение, което не беше очаквала.

— Мамо… — Лина се приближи първа. Гласът ѝ беше спокоен, зрял. — Постъпи правилно.

Клара се обърна бавно към нея, после погледна Самуил, който стоеше до касата на вратата със скръстени ръце. И двамата я гледаха без колебание. С доверие.

— Не знам дали „правилно“ — каза Клара тихо. — Но знам, че нямаше как иначе.

Седна тежко на стола. Ръцете ѝ още леко трепереха — не от страх, а от адреналина, който започваше да спада.

— Той беше убеден, че рано или късно ще отстъпя — добави тя. — Както винаги. Че ще се уморя, че ще започна да мисля за „семейството“, за неговото его, за това „какво ще кажат хората“.

— Защото досега винаги е ставало така — каза Самуил. — Само че този път удари стена.

Клара се усмихна кратко, без радост.

— Най-страшното е, че той наистина мислеше, че го прави за мен. Че като ми отнеме контрола над живота ми, спасява брака ни.

— Той спасяваше само себе си — отсече Лина. — Удобството си. И майка си.

Името на Маргарита увисна във въздуха като тежък мирис. Клара знаеше, че това не е краят. Маргарита никога не се отказваше. Но за първи път тази мисъл не я парализираше.

— Утре ще се обадя на адвокат — каза Клара внезапно. — Ще проверя всичко. Сметките, документите, апартамента. Искам пълна яснота.

— Така трябва — кимна Самуил. — А после… можем да започнем да планираме.

— Какво да планираме? — попита тя, макар вече да знаеше.

*

— Нормален живот — отвърна Лина. — Без постоянно да се оглеждаме. Без страх, че някой пак ще „инвестира“ вместо теб.

Клара погледна децата си и усети как нещо в нея се отпуска. През годините тя беше опора за всички — за мъжа си, за свекърва си, за клиентите, за целия свят. А сега за първи път тя можеше да се облегне.

— Леля Валерия винаги казваше едно — каза Клара бавно. — „Парите не са, за да унижаваш някого. Те са, за да можеш да кажеш не“.

— И точно това направи — усмихна се Самуил.

Навън се спускаше вечер. Обикновена, тиха. Без драматична музика и големи думи. Клара застана до прозореца и погледна светлините на града. За първи път от много време не усещаше нечий поглед в гърба си.

Беше сама.
Но не самотна.

И знаеше едно: този път никой няма да ѝ отнеме онова, което ѝ принадлежи — нито парите, нито гласа, нито бъдещето.