Емилия избърса ръцете си в престилката и погледна часовника. Смяната беше свършила преди половин час, но тя все още попълваше документи вместо колежка, която си беше тръгнала по-рано. В коридора на болницата миришеше на хлор и на нещо кисело. Жената притвори очи, опитвайки се да успокои пулсиращото главоболие. Работата като медицинска сестра в градската болница отдавна беше престанала да ѝ носи удовлетворение. Ненормирано работно време, постоянни замествания, нощни дежурства. Последният ѝ отпуск беше преди две години — и то само за една седмица.

— Емилия, още ли си тук? — надникна старшата сестра в лекарската стая. — Върви си вкъщи, сигурно си изтощена.

— Ще довърша това и тръгвам — усмихна се слабо Емилия.

Тя слезе в съблекалнята, преоблече се и излезе навън. Декемврийската вечер я посрещна с пронизващ вятър и мокър сняг. До дома ѝ се вървеше около двадесет минути пеша. Семейството живееше в двустаен апартамент под наем в покрайнините на града. Всеки месец плащаха около 900 евро на хазяйката. Собствено жилище така и не бяха успели да си позволят.

Вкъщи я посрещна синът ѝ Лукас. Момчето седеше на масата и решаваше задачи по математика.

— Мамо, татко се обади. Каза, че ще закъснее, на обекта е — съобщи деветгодишното дете.

— Добре, съкровище. Домашните готови ли са?

— Почти. Остана ми само българският.

Емилия влезе в кухнята и отвори хладилника. Трябваше да приготви вечеря, но нямаше сили. Извади замразени равиоли и сложи тенджерата на котлона. Лукас приключи с уроците и се приближи до нея.

— Мамо, а тази година ще празнуваме Коледа по-специално? — попита плахо той.

— Разбира се — Емилия го прегърна през раменете. — Вече мисля как.

*

Тя наистина мечтаеше за по-различни празници. Може би кратко пътуване в планината или поне красиво подредена маса у дома, украса, свещи, общо гледане на коледни филми. Емилия беше уморена от безкрайните дежурства и болничните стени. Искаше спокойствие, топлина и усещането, че е със своите хора.

Мартин се прибра късно. Работеше като майстор-довършител и често приемаше частни поръчки. През уикендите също работеше, за да изкара допълнителни пари. Беше добър специалист — сръчен, старателен. Само че почти целият допълнителен доход по някаква причина отиваше за нуждите на майка му.

— Как мина денят? — попита Емилия, когато той събу обувките си в антрето.

— Нормално. Само че съм много уморен. Филип днес не дойде и всичко падна върху мен — отвърна Мартин и отиде в банята.

По време на вечерята той разказваше за работата, за нов клиент, който искал ремонт на голям апартамент само за две седмици. Емилия го слушаше разсеяно. В началото на декември беше започнала да заделя пари за коледната трапеза и подаръците. Лукас отдавна мечтаеше за нови кънки, но нужната сума все не се събираше. Тя дори беше взела допълнителни нощни дежурства, за да спести още малко.

На следващия ден Мартин се прибра по-рано от обикновено. Лицето му беше напрегнато.

— Мама се обади — каза той, сядайки срещу съпругата си. — Решила е да отиде с приятелки на курорт. В Италия. От двадесети декември до десети януари.

— Добре, нека си почине — кимна Емилия, без още да разбира накъде отива разговорът.

— Пътуването струва около четири хиляди лева. Помоли ме да ѝ помогна.

Емилия замръзна с чашата в ръце. Четири хиляди. Те нямаха такива свободни пари. Или по-скоро имаха спестявания — но за съвсем друга цел.

— Мартин, нали събирахме за първоначална вноска за жилищен кредит — каза тихо тя.

— Емилия, това е майка ми. Скоро ще стане на шейсет. Цял живот е работила. Нека най-после си позволи почивка.

— София е на петдесет и шест — отвърна спокойно Емилия. — И има собствен апартамент в центъра.

— И какво от това? Апартаментът не е пари. Аз вече ѝ обещах.

*

Емилия стисна юмруци под масата. Спорът беше безсмислен. Мартин винаги правеше това, което майка му искаше. Винаги зарязваше всичко и тичаше при София при първото ѝ обаждане. А собственото му семейство сякаш оставаше на втори план.

Няколко дни по-късно Мартин ѝ каза, че е изтеглил кредит за четири хиляди лева. Обясни, че е временно, че бързо ще го върне. Емилия го изслуша мълчаливо и се обърна към прозореца. Решението вече беше взето без нея.

Седмица преди Коледа, когато Емилия се прибираше от поредното нощно дежурство, Мартин ѝ се обади по пътя към дома.

— Емилия, тази вечер ще закъснея. Мама се обади, иска помощ — в гласа му се усещаше неловкост.

— Какво е станало?

— Нищо особено. После ще ти кажа.

Вечерта Мартин се прибра и веднага започна:

— Мама иска да направя козметичен ремонт в апартамента ѝ. Иска да се върне от почивката в обновен дом. Трябва да се боядисат таваните, да се сменят тапетите в спалнята и хола, да се подмени настилката в кухнята.

Емилия отвори уста, но не намери думи. Гледаше го и не можеше да повярва на това, което чува.

— Кога възнамеряваш да го правиш? — успя да попита накрая.

— Точно за това исках да говоря — Мартин се почеса по тила. — Коледа няма да празнуваме! Докато мама е на курорта, ще направим ремонта. Вече говорих с Филип, започваме на двадесет и трети декември. Ще приключим навреме.

Емилия бавно се отпусна на дивана. Кръвта ѝ нахлу в лицето, издавайки трудно сдържаната ярост. Тя няколко пъти отвори уста, но думите заседнаха в гърлото ѝ.

— Ти… ти сериозно ли говориш? — произнесе накрая. — Аз и Лукас чакахме тази Коледа. Взимах допълнителни смени, спестявах. Синът ни мечтае за кънки. А ти искаш да отмениш всичко заради ремонта на майка си?

*

Мартин искаше да каже нещо, но Емилия вече беше станала. Бавно, без резки движения — така се изправят хората, които внезапно осъзнават, че връщане назад няма.

— Значи всичко вече си решил — каза тихо тя. — Както винаги.

— Емилия, не започвай — въздъхна Мартин. — Това е само една Коледа. Ще празнуваме после. През януари. Или февруари.

— Това „после“ при нас продължава вече десет години — погледна го право в очите. — После ще имаме собствен дом. После ще има почивка. После — нормален живот. А сега… винаги е майка ти.

Лукас стоеше на вратата на стаята си, притискайки тетрадка до гърдите си. Той беше чул всичко. Емилия го забеляза и с мъка преглътна.

— Върви в стаята си — каза меко тя. — С татко ти ще поговорим.

Когато вратата се затвори, тишината стана почти осезаема.

— Ти не разбираш — Мартин понижи гласа си. — Мама е сама. Трудно ѝ е. Дължа ѝ го.

— А на мен не ми ли дължиш? — Емилия се усмихна горчиво, със сълзи в очите. — А на сина си? Знаеш ли какво каза днес? Че иска да сме заедно. Просто заедно.

Мартин разтърка челото си.

— Аз пак ще отида да правя ремонта.

— Тогава живей там — спокойно каза Емилия.

Той рязко вдигна глава.

— Какво?

— Казах: живей там. За това време. Няма да обяснявам на дете защо Коледата му е отменена, защото баба му е поискала нови тапети.

— Изнудваш ли ме? — в гласа на Мартин се появи гняв.

*

— Не — поклати глава Емилия. — За първи път в живота си поставям граница.

Мартин се облече и излезе. Вратата се затръшна прекалено силно — така се затръшва, когато някой иска да докаже, че е прав.

Бъдни вечер Емилия прекара само с Лукас. Без гости, без разточителна трапеза. Тя запали свещи, изпече обикновен ябълков сладкиш и извади малка кутия от шкафа.

— Това е за теб — каза тя.

Вътре имаше кънки. Не най-скъпите, но нови.

Лукас ги погледна, после майка си.

— Мамо… нали каза, че нямаме пари.

— Имаме — отвърна тихо тя. — Понякога просто трябва да ги харчим за правилните неща.

Мартин се върна след празниците. Уморен, раздразнен, с мазоли по ръцете и обиди, които никой не възнамеряваше да лекува. Апартаментът на майка му наистина беше „като нов“. Но у дома не го посрещна покорна тишина, а грижливо подготвени куфари и документи на масата.

— Подадох молба за разделяне на финансите — каза Емилия. — И край с кредитите без моето съгласие. Ако искаш да бъдеш съпруг и баща — нека се научим да бъдем семейство. Ако не… и двамата ще се справим.

Мартин дълго мълча. За първи път — наистина.

Навън падаше сняг. Спокойно. Равно. Сякаш светът най-сетне беше спрял да бърза и даваше на всеки шанс да направи избор.