Лиза стоеше до печката и бъркаше сос, когато Георги произнесе това. Не изкрещя, не го каза в изблик на гняв — просто го изрече, гледайки някъде към хладилника.

— Не те обичам.

Лиза дори не се обърна веднага. Лъжицата застина над тенджерата. После тя я остави внимателно на поставката, избърса ръцете си с кърпа и едва тогава го погледна. Георги стоеше на прага, с ръце покрай тялото като ученик пред директор. Очевидно очакваше нещо: сълзи, крясъци, може би чупене на чинии.

— Добре — каза Лиза.

Георги примигна. Лицето му бавно премина от позиция за защита в объркано недоумение.

Лиза мина покрай него, влезе в спалнята, отвори гардероба и извади неговата пътна чанта.

Същата синя, която купиха преди първата си обща почивка. Тя започна да подрежда дрехите му — ризи, панталони, чорапи. Движенията ѝ бяха точни, механични. Георги стоеше на вратата и гледаше как целият му досегашен живот се подрежда в една чанта.

— Какво правиш?

— Това, което трябва. Щом не ме обичаш, няма причина да оставаш.

Той понечи да възрази нещо, но тя вече закопчаваше ципа. Постави чантата до входната врата и я отвори широко. Навън ръмеше. За пръв път от дванайсет години Лиза не попита дали е взел чадър.

— Почакай, аз не мислех, че ти така…

— А как мислеше? — тя го погледна право в очите. — Че ще те моля? Ще се държа за теб? Дванайсет години, Георги. Дванайсет години се нагласях към твоя график, твоя вкус, твоето настроение. Не ме обичаш — твое право. Моето право — да те пусна.

*

Той взе чантата безмълвно и излезе. Вратата се затвори тихо, почти без звук.

Първите три дни Лиза ходеше из апартамента и не знаеше какво да прави с тишината. Отвори хладилника — вътре неговото любимо кисело мляко, салам, който тя мразеше, и плесенясало сирене, от чийто мирис винаги ѝ ставаше лошо.

Лиза взе торба и изхвърли всичко. После извади от килера шевната машина — подарък от майка ѝ за двайсетия ѝ рожден ден. Георги наричаше шиенето ѝ „самодейност“, а роклите — „парцали за вилата“.

Тя включи машината. Тя затрака като стар, верен приятел.

Съседката Ива я помоли да ѝ стесни рокля — обикновена, тъмносиня, безформена. Лиза прие, за да си заеме ръцете. Когато Ива я облече, застина пред огледалото:

— Боже… не съм като чувал! Приличам на жена!

След седмица дойдоха още две съседки. После приятелка на Ива. Лиза шиеше по цели нощи и за първи път от години не се чувстваше уморена. Чувстваше се жива.

В гражданското те се появиха в един и същи ден. Георги я видя в коридора и замръзна. Изглеждаше смачкан — намачкано яке, набола брада, тъмни кръгове под очите.

— Лиза, нека поговорим.

— За какво?

— Сгреших. Разбираш ли? Тежко ми е сам. Апартаментът е в хаос, храня се с полуфабрикати. Хайде да се върнем един към друг, да опитаме отново.

Лиза вдигна поглед към него. Някога в това лице виждаше опора. Сега виждаше мъж, който не може да си свари супа.

— Свикнах със свободата. Научи се да готвиш сам, нали си толкова умен.

Той се опита да хване ръката ѝ. Тя се отдръпна.

— Лиза, ти сериозно ли? Толкова години заедно, общо жилище, общи…

— Нищо общо нямаме. Имаше твой живот, в който играех ролята на прислуга. Сега имам свой.

*

Повикаха го вътре. Георги тръгна, обръщайки се три пъти. Лиза не го изпрати с поглед.

След месец тя намери ателие — малко, в стара кооперация. Огромни прозорци, светлината се изливаше на потоци. Сложи там машината, манекена и започна истинския си живот.

Ива почти насила я завлече на градска изложба на ръчно творчество.

— Хората трябва да видят какво можеш! Живей, Лиза!

Изложбата беше в стар дом на културата. Лиза постави скромен щанд — три рокли на закачалки, няколко снимки. Първите два часа никой не спря. После възрастна дама докосна плата, обърна подгъва.

— Вие ли кроихте?

— Аз.

— Покажете шева.

Лиза обърна роклята. Дамата гледа дълго, после кимна:

— Правилни ръце. Такива вече няма.

До края на деня се образува опашка. Млада майка поръча рокля за дъщеря си. Някой записа телефона ѝ.

После се приближи мъж на около 45, с вълнено сако, брада и внимателни очи. Взе роклята, огледа шевовете, прокара пръсти по свивките, вдигна я към светлината.

— Вие не шиете за пари — каза той. — Шиете от душа.

Лиза не знаеше какво да каже.

— Андрей. Имам магазин за винтидж облекло „Вчерашен ден“. Търся майстор — не поточна шивачка, а човек, който разбира тъканта. Имам свободно ателие, стои празно от половин година. Клиентките искат индивидуални поръчки. Да опитаме заедно?

Подаде ѝ визитка. Плътен картон, на гърба собственоръчно: „Всяко нещо разказва история“.

— Ще помисля.

— Помислете, но не задълго.

Вечерта пристигна съобщение от Георги:

„Всичко преосмислих. Искам да се върна. Хайде да опитаме отново. Нали знаеш — толкова години бяхме заедно…“

*

Лиза дълго гледа съобщението на Георги, сякаш се опитваше да разбере какво чувство трябва да предизвика то. Но вътре беше тишина — спокойна, ясна, като утринната светлина в новото ѝ ателие.

Тя прибра телефона в чекмеджето и продължи да шие рокля от фин батист за малко момиченце. Ръцете ѝ се движеха уверено, а в нея растеше онази тиха сигурност, че най-сетне върви по свой собствен път.

На следващата сутрин на вратата се почука. Лиза остави иглата, отвори — на прага стоеше развълнуваната Ива.

— Видя ли новината?!

— Каква?

— За изложбата! Щандът ти попаднал в местния блог! Нарекли те „майстор, който връща душата на дрехите“. Представяш ли си?!

Лиза примигна, сякаш думите не стигаха до нея веднага.

— И… какво означава това?

— Че утре опашката ще стига до стълбите! — Ива почти подскачаше. — И… — направи пауза, тържествена — Андрей те е забелязал. Написа, че такива майстори са рядкост.

Топло усещане пробяга в нея. Не еуфория — по-скоро спокойно потвърждение: избрала е правилния път.

Вечерта, когато се прибираше, видя позната фигура пред входа. Георги. Същата синя чанта — сякаш искаше да върне времето, само като отвърти живота назад.

— Лиза — пристъпи напред, — чаках те. Наистина искам да поговорим. Знам, че бях глупак. Имаш пълното право да ми се сърдиш… но дай ми шанс да обясня.

Тя погледна чантата, после него. В картината имаше болезнена символика: той дойде със същия багаж, с който си тръгна. Все едно нищо не се е променило. Само че се беше променило всичко.

— Георги — каза тя спокойно — това не е въпрос на обяснения. Ти трябва да се научиш да живееш без онова, което приемаше за даденост. Без мен, която подреждаше всичко след теб.

*

Той кимна бавно, като човек, който за пръв път чува истината за себе си.

— Мислех… че се бориш за нас — прошепна.

— А аз мислех, че „ние“ значи двама души. А не един, около когото се върти другият.

Той направи крачка напред, но Лиза вдигна ръка — жест тих, но решителен.

— Искаш да се върнеш, защото ти е трудно сам. Това не е любов. Това е страх. И трябва да го пребориш сам.

Раменете му увиснаха. За миг стоя неподвижно, сякаш най-накрая осъзнава думите ѝ.

— Разбирам — каза тихо.

— Знам.

Тя се обърна и тръгна по стълбите. Той не я последва. И това беше правилното.

Седмица по-късно Лиза взе решение. Влезе в магазина „Вчерашен ден“, където Андрей разглеждаше стара вълнена пола като скъпа книга.

— Готова съм — каза тя.

Той вдигна поглед. Усмивката му бе спокойна, уважителна.

— Тогава… заповядай ключа. Ателието е изцяло твое.

Помещението в дъното на магазина я посрещна с поток дневна светлина. На масата лежаха внимателно подредени платове — подарък от Андрей, макар да се усещаше по-скоро като покана.

Лиза докосна тъканите. Почувства същото, което в деня, когато включи машината след раздялата с Георги: свобода, вплетена в тиха, сигурна радост.

Първата ѝ клиентка беше същата възрастна дама от изложбата.

— Знаех си, че няма да се изгубите — каза тя, прекрачвайки прага. — Такива ръце не бива да стоят в сянка.

Лиза се усмихна искрено.

— Вече няма да стоят.

*

Тя работи до късно вечерта. Машината мъркаше тихо, светлината заливаше масата, а платът се подчиняваше на уверените ѝ ръце.

Телефонът веднъж вибрира — отново Георги. Тя погледна екрана и просто изключи звука.

И двамата трябваше да се научат да живеят наново.

Но докато Георги го чакаше празен апартамент и собствените му страхове, Лиза имаше ателие, нова професия, нови хора, нов живот.

И тя влезе в този живот спокойно и уверено — като в рокля, ушита точно по мярка.