— Аничка, аз ще съставя менюто, а ти ще сготвиш — Елена ѝ подаде списък от три страници. — Аз бих го направила, но ръцете ме болят, този артрит ме съсипва.

Анна взе списъка. Студени разядки, основно ястие, салати, три вида десерти. За тяхната годишнина Елена беше поканила осем души. Без да пита никого.

— Елена, не е ли по-лесно да поръчаме? — Анна повдигна поглед.

— Да поръчаме?! — свекървата размаха ръце, по които нямаше и следа от артрит. — Какво ще си помислят приятелките ми? Че не умеем да посрещаме гости ли? Не, Аничка, ти ще покажеш на какво си способна.

Анна сгъна листовете на четири. После още веднъж. И още. Малко квадратче хартия падна на масата.

— Добре. Ще покажа.

Преди седем месеца, веднага след подписа в гражданското, Мартин беше казал, че „засега“ ще живеят при майка му. Това „засега“ се оказа завинаги. Елена, чийто съпруг беше починал преди седем години, живееше сама в голям тристаен апартамент — и много страдаше. Не от самота. От това, че трябва да готви и чисти.

На втория ден след сватбата Елена получи мигрена.

— Аничка, мило, главата ми се пръска, не мога да стана. Сготви нещо, става ли?

Анна сготви. После изчисти. После изпра. Вечерта Елена чудодейно оздравя и замина за салона — за прическа. Върна се свежа, с блестяща коса, ухаеща на скъп шампоан.

*

Мигрените се появяваха винаги преди готвене. Световъртежът — преди чистене. „Артритът“ се появяваше, когато трябваше да се мие посуда, и изчезваше, когато Елена разглеждаше списания или обикаляше магазините.

Мартин не забелязваше. Или не искаше да забележи.

— И какво? Майка не може, здравето ѝ е деликатно. Ти си млада, ще се справиш.

Анна се справяше. Ставаше в пет сутринта, правеше закуска за трима, отиваше при първокласниците си, връщаше се след шест и до единайсет вечерта переше, чистеше, готвеше за утре. Мартин се прибираше, вечеряше и сядаше пред телевизора. Понякога питаше защо е „вечно намусена“.

Тя отслабна. Под очите ѝ се появиха сенки. Ръцете ѝ изсъхнаха, ноктите започнаха да се чупят. В огледалото Анна виждаше непозната жена — уморена, състарена, изпразнена.

А преди три седмици Елена обяви, че ще има годишнина.

В сутринта на празника Анна се събуди в пет, но не отиде в кухнята. Облече дънки и светла блуза, сложи лек грим. Извади от гардероба кутия с плик — спа ваучер за цял ден. Беше изхарчила последните си спестени пари за него. Тези, които събираше за палто.

Елена излезе за закуска в копринен халат, видя снаха си пременена и стисна устни.

— Защо си се натъкмила така? Целия ден трябва да стоиш над тенджерите. Преоблечи се.

*

Анна бавно повдигна поглед към нея. Спокоен, почти нежен — но в душата ѝ вече нямаше страх. Нямаше колебание.

— Елена — каза тихо. — Днес няма да готвя нищо.

Думите ѝ увиснаха във въздуха като удар. Тишината се разкъса, когато свекървата рязко дръпна стола.

— Какво значи „няма да готвя“?! — гласът ѝ се пречупи и премина в писък. — Поканила съм хора! Ти си длъжна…

Анна се приближи до масата, остави върху нея ваучера и се усмихна — за първи път от месеци искрено.

— Не съм длъжна на никого. Нито днес, нито вчера. Омръзна ми да се преструвам, че нещо те боли. Не страдаш от артрит. Страдаш от навик.

Елена пребледня, после руменината плъзна по бузите ѝ — сякаш всичките ѝ „болежки“ се върнаха изведнъж.

— Мартине! — извика тя, сякаш синът ѝ можеше да я спаси. — Ела веднага! Виж какво прави жена ти!

Той се появи на прага — сънен, раздразнен.

— Какво пак? — измърмори. — Анна, хайде, не започвай… ей сега ще дойдат гостите…

*

— Ще дойдат, ако ги приемете вие — отвърна спокойно Анна. — Аз — не. Днес си тръгвам.

Мартин се втренчи в нея, сякаш я виждаше за първи път.

— Как така си тръгваш?! Имаш задължения! Трябва да помогнеш на мама, тя…

— Тя се справя чудесно — прекъсна го Анна и разгъна сгънатия списък. — Толкова чудесно, че има време да ходи по магазини, по салони и да чете списания. А аз също искам да живея.

Мартин направи крачка към нея, но вече без онова самоуверено излъчване.

— Ама… така не се прави…

— Така не се живее, Мартине — каза Анна, докато обличаше якето си. — Не се живее така, когато един човек върши работата на трима, а другите се преструват, че са болни.

Елена се изправи, хващайки се театрално за сърцето — но Анна забеляза как крадешком наблюдава реакцията ѝ.

— Ако излезеш — просъска тя, — ще разрушиш семейството! Това ще тежи на твоята съвест!

Анна закопча ципа на якето, оправи яката и си пое дълбоко въздух.
Сърцето ѝ биеше силно — но не от страх. От свобода.

— Семейството не го разрушава този, който си тръгва — каза тя спокойно. — А този, който превръща близките си в слуги.

Тя взе чантата, провери дали има личната карта и пари, и се запъти към вратата. В коридора ухаеше на борова украса — Елена я беше закачила „за да видят гостите как домакинстваме“.

*

Анна се спря за миг. Нямаше болка. Нямаше съмнение. Само тиха увереност.

— Ани, върни се! — извика Мартин вече с друг тон. — Почакай… можем да поговорим…

Тя се обърна — но не към него. Към онази Анна, която беше преди. Уморената, пречупената, изгубената. И се сбогува с нея завинаги.

— Ще поговорим — каза тя нежно. — Но не тук. И не по този начин.

Вратата се затвори след нея тихо. Учудващо тихо за врата, зад която остана целият шум на стария ѝ живот.

Анна излезе навън, вдиша студения въздух и се усмихна.
Пред нея беше ден в спа. После — може би нов апартамент. Нови решения. Нова тя.

А горе, в онзи апартамент, списъкът с ястия и чуждите очаквания най-сетне престанаха да бъдат нейна отговорност.

Тя вече не беше длъжна на никого.
И за първи път от много време това звучеше като истинско начало.