Ключовете пареха в дланта на Мартина — нови, миришещи на метал и свобода. Тя ги стисна в юмрук, докато не усети лека болка. Три години спестяване от всичко, нерви около ипотеката, безкрайни огледи на стари, ужасяващо занемарени панелки — и ето го. Нейният собствен двустаен в нова кооперация, с чисти стени, мирис на ремонт и огромен прозорец в хола с гледка към малък парк.

Тя стоеше в празната дневна и слушаше как собственият ѝ дъх отеква от голите стени. Това беше звукът на щастието. Нейното лично, изстрадано щастие.

Вратата леко изскърца и в апартамента надникна Деян. Нейният съпруг. На лицето му имаше смес от умора и леко чувство за вина.

— Е, как е? Вече окончателно се нанесе? — попита, като влезе и се огледа.

— Да — издиша Мартина, а лицето ѝ се разля в широка усмивка. — Деяне, още не мога да повярвам. Това е нашият дом. Чуй само колко е тихо.

Тя го хвана за ръка и го поведе да му покаже всичко още веднъж.

— Тук ще бъде диванът, отсреща — телевизорът. А в кухнята най-сетне мога да сложа онази ъглова печка, за която все говорех!

— Чудесно — Деян я прегърна, но в прегръдката му имаше разсеяност. Погледът му отново се стрелна към входната врата. — Мартин, току-що говорих с мама. Знае, че днес взимаме ключовете.

Радостта в Мартина леко угасна, сякаш някой я беше покрил със стъклен похлупак.

— И какво? Ти си ѝ звъннал веднага?

— Ами… притесняваше се — той се разходи из стаята, сякаш оглеждаше контактите. — Каза, че иска да дойде да ни поздрави.

Мартина въздъхна. Отношенията ѝ със свекървата, Елена, винаги бяха тихо минно поле. Елена смяташе, че нейният Деян е почти царска особа, а Мартина — просто обикновено момиче, което не е на нивото му. Мисълта, че тази жена ще пристъпи в новия ѝ, още неукрепнал дом, предизвикваше студена тежест под лъжичката.

*

Но Мартина нямаше време да отговори — на стълбището се разнесоха твърди, уверени стъпки. Приближаваха към леко открехнатата им врата. Тя застина. Деян нервно оправи яката си.

Вратата се отвори по-широко.

В прага стоеше Елена. С палто, въпреки топлото време, с огромна чанта, приличаща на пътнически куфар. Не се поздрави. Погледът ѝ, остър като игла, се плъзна по Мартина, по Деян и после обхвана цялата дневна.

Тя пристъпи напред, а първите думи, които прозвучаха в новия апартамент, бяха:

— Колко е хубаво, че ти си купила апартамент.

Каза го високо, с декларативна интонация, сякаш произнасяше важно съобщение. Думата „ти“ прозвуча особено натъртено — отделящо постижението на Мартина от Деян.

Мартина усети как пръстите ѝ изстиват. Преглътна.

— Здравейте, госпожо Елена — прошепна тя.

Свекървата не отговори. Тя продължи напред, оглеждайки стените и тавана като взискателен инспектор.

— Просторно е — констатира. После се обърна към сина си, а лицето ѝ се разтегли в подобие на усмивка. — Най-сетне ще живееш като човек, Деяне. А не в онази ваша под наем дупка.

— Мамо… — започна Деян, но гласът му отслабна.

Елена направи широк жест към стаята.

— Тук идеално ще се събере нашият семеен диван. Оня, с дървените крачета, спомняш ли си? Той точно тук му е мястото.

Не издържайки, Мартина попита:

— Какъв диван?

*

Елена бавно извърна глава.

— Нашият. Стои в гаража. Тук ще е за гостите.

Настъпи тежко мълчание. Деян гледаше в пода, сякаш се надяваше да потъне в новия ламинат. Мартина стискаше ключовете в джоба — горещи като жив метал. Нейният дом вече не ѝ принадлежеше напълно.

Деян откашля.

— Мамо, нека да не говорим веднага за мебели… Още нищо не сме решили.

Елена изсумтя.

— Какво има да решавате? Стени има, таван има. Слагате мебелите и готово. А нашият диван е стабилен, качествен, не като евтините боклуци от магазините.

После погледна Мартина със сладникаво, но жилещо изражение.

— Мартинке, ти наистина ли мислиш да слагаш тази твоя ъглова печка тук? Кухнята е по-малка, отколкото изглежда. По-добре е права печка, а в ъгъла поставете голям хладилник. Нали вече трябва да готвиш за семейство.

Мартина почувства как по гърба ѝ полазват тръпки.

— С Деян вече решихме, госпожо Елена. Печката ще е ъглова.

Елена поклати глава, сякаш Мартина предлагаше да сложат въртележка в хола. След това се отправи към кухнята, тропайки с токчетата. Деян хвърли мъждив поглед към жена си и я последва.

Мартина остана сама. Радостта се бе изпарила напълно, оставяйки горчива празнота. Тя се приближи до прозореца и облегна чело на хладното стъкло.

„Всичко е наред — каза си. — Само ще огледа и ще си тръгне. Това е моят дом.“

Но Елена нямаше намерение да спира…

*

Елена сякаш усещаше, че Мартина се опитва да събере сили — и точно затова продължи още по-настоятелно.

— Деяне! — разнесе се гласът ѝ от кухнята. — Ела веднага! Не разбирам как изобщо мислите да работите в тази кухня. Няма място за нищо!

Мартина затвори очи за миг. Гласът на свекърва ѝ режеше въздуха, като нож, разпечатващ кашон. Деян, сякаш по навик, се втурна към кухнята.

Мартина тръгна след него.

В кухнята Елена стоеше със скръстени ръце, като строг контролен инспектор.

— Сине — започна тя — ако мислиш, че тук може да се готви нормално… жал ми е. Малко място. Малко светлина. Ъглова печка — пълна глупост.

— Мамо, стига — опита се Деян да звучи твърдо, но не успя. — Ние с Мартина…

— Вие с Мартина, вие с Мартина… — поде презрително. — Все едно Мартина разбира от нещо.

Мартина усети как вътре в нея се надига топла, тежка вълна — смесица от умора, обида и ярост. И разбра: в собствения си дом няма да допуска това повече.

Тя направи крачка напред.

— Госпожо Елена — каза тя спокойно, но твърдо. — Моля ви, спрете.

Елена потрепна, сякаш някой я бе зашлевил с думи.

— Какво… какво каза?

— Моля ви да спрете. Това е нашият дом. Нашите решения. Вие сте гост тук. И ви моля да уважавате това.

Настъпи тишина — гъста, натежала.

Деян зяпна. Елена пребледня.

— Значи… — прошепна — така? След всичките ми години, след всичко, което съм направила за сина си? Сега някаква… — спря се на ръба на обидата — някаква ти ще ми казва как да се държа?

— Не да ви казвам — поправи я Мартина. — Да поставя граница.

*

Тя за пръв път срещна погледа на свекърва си право, без да го изпуска.

— Обичам Деян — продължи Мартина — и искам да му е добре. Но и аз трябва да имам място тук. И в моя дом ще бъде така, както решим заедно. Без натиск. Без упреци. Без вашия диван и без инструкции.

Елена заморга бързо, нервно.

— Деяне… — обърна се към сина си, сякаш той можеше да обърне всичко обратно. — Чуваш ли? Ще ѝ позволиш ли така да ми говори?

Деян мълча дълго. Много дълго. А когато се обади, гласът му бе тих, но ясен:

— Мамо… Мартина е права.

Елена ахна късо, рязко.

— Това е нашият дом — продължи Деян — и ние сами ще решаваме как да го подредим. Можеш да идваш, разбира се… но не да ни командваш.

Мартина почувства как напрежението се разтваря в гърдите ѝ. Така звучеше онзи Деян, когото бе избрала — честен, макар понякога късно.

Елена стискаше ремъка на чантата си, докато кокалчетата ѝ побеляха.

— Значи… аз съм излишна? — попита тихо.

— Не си излишна — увери я Деян. — Просто трябва да живеем по нашите правила.

След дълга пауза Елена се обърна, тръгна към вратата, спря се и каза:

— След като така сте решили… оправяйте се сами.

Обувките ѝ тропаха остро по пода. Малко преди да затвори вратата, тя хвърли последен поглед — студен, но някъде дълбоко в него се виждаше объркване.

Вратата се затръшна.

*

Тишината се върна. Но този път — тиха, топла, истинска.

Деян се приближи до Мартина и хвана ръката ѝ.

— Извинявай, че не го казах по-рано — прошепна.

Тя го погледна с уморена, но мека усмивка.

— Най-важното е, че го каза сега.

Стояха двамата в празната кухня. Стените голи, кашоните още неразпечатани. А Мартина за пръв път почувства, че този апартамент наистина е станал дом.

— Хайде — усмихна се тя — да започнем да подреждаме?

— Хайде — усмихна се и той. — И без онзи диван.

Мартина се засмя тихо — облекчено.
А апартаментът, още гол и нов, сякаш въздъхна заедно с нея.