— Е, много да не се беше преуморил — помисли си тя. — Можеше поне до гарата да дойде!

Тя извади телефона си от чантата и набра номера му. Но Марко по някаква причина не отговаряше… Ирина въздъхна, хвана куфара си и се прибра у дома.

Отключи с ключа си — и застина от изненада. На рафта в коридора нямаше мъжки обувки! Ирина объркано влезе в стаята и изведнъж видя на масичката една бележка. Прочете я — и буквално се свлече на стола от шок.

„Напускам те. Взех си нещата. За развод можеш да подадеш сама. Дъщеря ни не знае. Марко“.

Тя прочете текста три пъти. Едва след това започна да осъзнава написаното. Значи докато е била в командировка, той спокойно е събрал багажа си и е избягал, без да каже и дума. Макар… това си бе напълно в негов стил.

Ирина се отпусна върху облегалката на фотьойла. Очите ѝ се напълниха със сълзи. В квартирата цареше ранна сутрешна тишина, а от кухнята се чуваше как пробитият кран ритмично капе.

— Така и не го оправи… — въздъхна тя. — А в банята… пак няма светлина?

Ирина стана и отиде до банята. Лампата не светеше — само малката лед подсветка над огледалото. Етажерката, която купи преди месец и все молеше Марко да монтира, още стоеше в кашона върху пералнята.

*

За всеки случай се върна в коридора и провери долната ключалка. Както и преди — не се заключваше.

Сълзите ѝ сами пресъхнаха. Не я изненада, че през цялото време, докато е била в командировка, Марко не е оправил нищо, въпреки обещанията… Е, какво пък — ключалката не работи вече половин година, светлината в банята липсва втори месец, кранът капе. Защо да ремонтира, щом така или иначе е планирал да си ходи? Живели са някак с течащия кран, със счупената ключалка и почти без светлина — и тя и занапред ще се оправя.

— Сигурно точно това си е мислил, докато се е стягал… — мина ѝ през ума. — Добре…

Тя поклати глава, като че ли изхвърля лошите мисли, и хвана телефона.

— Михаил, буден ли си? — попита весело стария си познат, който от време на време ѝ помагаше из дома: оправяше ключалки, сменяше ключове, поправяше казанчета — защото, според Марко, „никога нямал време“.

— Добро утро, имам малко работа…

— Добро утро, Ирине. Какъв сън за стар човек — отвърна той топло. — Казвай какво трябва да се направи…

*

Ирина пое дълбоко въздух, избърсвайки една случайна сълза с опакото на дланта, и накратко обясни на Михаил какво точно трябва да се поправи. Не каза нито дума за бележката — не сега, не по телефона. А и самата тя още не знаеше какво точно изпитва.

— Ще дойда след час — каза той. — Сложи кафе, че навън е студено и ще премръзна по път.

— Добре — усмихна се слабо Ирина и затвори.

Щом остана сама, квартирата изведнъж ѝ се стори не просто празна — чужда. Сякаш Марко, взимайки нещата си, бе изнесъл от дома нещо невидимо, което държи живота в едно цяло. Бавно обиколи стаите. Навсякъде — следи от неговото изчезване: празният рафт, свободната закачалка, малкият отпечатък на килима, където обикновено стоеше чантата му.

Но заедно с това — странно чувство на облекчение. Като че въздухът бе станал по-светъл.

След час звънна звънецът. Михаил, както винаги — с тежката чанта с инструменти и лека усмивка.

— Хайде, покажи фронта на работата — каза, докато сваляше обувките си.

Ирина кимна и го заведе до банята. Той огледа инсталацията и поклати глава.

— Чудя се как още не седите на свещи.

— Ами ние… — тя замълча. — Марко все обещаваше.

*

— Ясно — промърмори Михаил. Но в гласа му нямаше нито изненада, нито укор. Само топла загриженост. Като че ли отдавна знаеше как стоят нещата.

Докато той работеше, Ирина сложи кафе и се заслуша в равномерното тракане на инструментите. Този звук беше учудващо успокояващ — уверен, ритмичен, жив. Толкова различен от нервните, бързи стъпки на Марко.

След половин час Михаил излезе.

— Светлина ще има, ключалката вече работи, а кранът няма да капе. Имаше работа за два часа най-много… — Той я погледна малко по-внимателно. — Добре ли си?

Ирина вдиша дълбоко, сякаш се канеше да скочи в студена вода.

— Марко си тръгна.

Михаил съвсем не изглеждаше изненадан. Просто тихо остави инструмента на пода.

— Разбирам. А ти… как се държиш?

Тя сви рамене.

— Не знам. Мислех, че ще боли повече.

Той кимна.
— Понякога е така, когато някой си тръгне много преди истински да напусне дома.

Ирина усети как нещо се стяга в гърдите ѝ — но вече не от болка. А от облекчение, че някой най-после я чу.

Пиха кафе в кухнята, мълчаливо. Меката светлина — поправена от неговите ръце — за първи път отдавна осветяваше помещението равномерно. Кранът не капеше. Ключалката се заключваше тихо и сигурно.

— Благодаря ти, Михаиле — прошепна тя. — Истински ме спаси.

Той се усмихна.

*

— Аз само стягам болтове. Ти сама се спаси.

Когато си тръгна, Ирина прокара ръка по хладната повърхност на масата, сякаш проверяваше дали новата ѝ реалност наистина съществува.

После взе телефона, отвори бележката от Марко — и спокойно я изтри.

Без болка.
Без истерия.
Без страх.

Само едно дълбоко разбиране: животът продължава.

А оттук нататък — вече нейният собствен.