Знаех, че не постъпвам почтено. Това нямаше нищо общо нито с любов, нито с отношения — просто исках да отвърна на удара.

Цял живот живеех, както си поискам. Без спирачки. Купони, спортни коли, частни острови. Пари винаги имаше, а някой ден цялото семейство щеше да ми предаде компанията.

Но един ден родителите ми ме накараха да седна на масата за „сериозен разговор“.

— Слушай, Лорен, — започна баща ми, навеждайки се напред сякаш предстои да подпише сделка, — с майка ти смятаме, че е време да пораснеш.

— Да порасна? — повторих с насмешка. — Имаш предвид — да се оженя?

— Точно така, — кимна той твърдо, без да откъсва поглед от мен. — Почти си на трийсет. Искаш компанията? Докажи, че си способен на сериозни стъпки. Съпруга, дом… Бизнес не се води с чаша в ръка и нова красавица всяка седмица.

Майка поклати глава укорително:

— Баща ти изгради всичко това сам, Лорен. Няма да го дадем на човек, който приема живота като безкрайна игра.

Вътре в мен всичко кипеше. Искат съпруга? Чудесно. Ще намеря такава, че после сами ще ме молят да се откажа. Ще докажа, че не могат да ме контролират… и ще ги запозная с момиче, което ще им обърне света.

Така срещнах Елена.

*

Тя не беше от онези среди, от които обикновено избирах партньорки. Не беше модел, нито светска дама — видях я на едно скромно благотворително събитие. Обикновена рокля, прибрана коса. Никакви марки, никакви пози — само спокойствие и… истинност.

— Здравей, — казах аз.

— Приятно ми е, Лорен, — отвърна тя и леко кимна. Дори не ме погледна както другите. Без възхищение — сякаш бях случаен минувач.

— Откъде си, Елена? — попитах.

— Малък град, — усмихна се тя. — Нищо особено.

Идеално.

— Елена, — минах направо към темата. — Какво мислиш за брака?

Тя повдигна вежди.

— Моля?

— Знам, звучи странно, — усмихнах се. — Но спешно ми трябва съпруга. Имам си причини. Макар че… ще трябва да преминеш през няколко „изпитания“.

Тя ме изгледа с онзи особен, почти тайнствен усмихнат поглед.

— Забавно, — каза. — Тъкмо си мислех за брак… на шега.

— Наистина? Значи сме се разбрали?

Тя огледа внимателно лицето ми и сви рамене:

— Добре, но при едно условие.

— Какво?

— Не задаваш въпроси за миналото ми. Просто момиче от провинцията — и толкова. Става ли?

Засмях се подигравателно:

— Напълно.

Когато доведох Елена у дома, родителите ми бяха потресени. Майка почти изпусна чашата, когато видя скромната ѝ рокля и сдържаното държание.

— О… Елена, така ли? — изсили се майка.

Баща се намръщи:

— Лорен, това… не е точно, каквото очаквахме.

*

— Искате да се кротна, — усмихнах се широко. — Елена е идеална. Спокойна, честна, не ѝ пука за този блясък.

Елена влезе в ролята съвършено. Учтиви отговори, неуверени погледи, когато говорехме за бизнес или статус — родителите едва го понасяха. А аз започнах да забелязвам… странности. Прекалено добре пасваше на плана ми. Понякога на лицето ѝ пробягваше усмивка — като че знае много повече, отколкото показва.

— Наистина ли искаш това? — попита тя една вечер.

— Повече от всякога, — засмях се. — Побъркват се, Елена. Планът работи.

— Радвам се, че помагам, — прошепна тя. Твърде нежно, сякаш криеше нещо.

И така стигнахме до големия благотворителен бал. Родителите ми се бяха постарали: кристал, свещи, сребро, политици.

Елена влезе до мен — отново просто облечена, като подигравка на блясъка наоколо. Точно каквото исках.

— Помни, — наведох се към нея. — Днес е последното изпитание.

— Знам плана, — отвърна спокойно.

И тогава — удар.

Към нас се втурна кметът на града, сияещ:

— Елена! Кой да предположи! — стисна ръката ѝ топло, като на стар познат.

Челюстите на родителите ми увиснаха. Аз замръзнах.

Кметът познава Елена?..

*

Сърцето ми удари толкова силно, че ме разтърси. Кметът познава Елена? И то така… приятелски?

Елена се усмихна уверено, спокойно. Вече не беше „скромното момиче“. Беше човек, който принадлежи тук.

— Господин кмете, приятно ми е да ви видя, — каза тя с тон на равнопоставен.

Когато той се отдалечи, аз се обърнах към нея рязко:

— Елена. Обясни.

Тя не опита да бяга от разговора.

— Не съм обикновено момиче от провинцията, — каза твърдо. — Семейството ми управлява фонд, който работи с правителството. Израснах сред такива хора. Кмета го познавам от дете.

Майка въздъхна шумно, баща се изправи по-високо.

— Значи през цялото време… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Да. Преструвах се. Точно както ти.

Нещо в мен се стегна болезнено.

— Защо?

Елена погледна право в очите ми — без маска.

— Защото ми трябваше съпруг, който няма да се меси в делата на семейството ми. Някой богат, но достатъчно зает с собствените си битки. Исках да се отделя от ръководството на фонда и да започна свой проект. А семейният статус — много улеснява преговорите.

*

Тя въздъхна и най-после изглеждаше… истинска.

— Ти беше идеален. Богат, упорит, постоянно воюваш с родителите си. Знаех, че няма да ровиш в миналото ми.

Думите ѝ бяха болезнено честни.

— Тоест взаимно сме се използвали? — присвих очи.

Елена леко се усмихна.

— Да. Но… — тя замълча за миг, — нещата се промениха.

— Как така?

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Не очаквах да открия човек под цялата ти поза на бунтар. Някой, който иска да бъде чут. Някой, който може да бъде добър, ако престане да се бори с целия свят. Ти… ме изненада, Лорен.

За първи път от дълго време не знаех какво да кажа.

— Забавно, — промълвих. — Аз пък мислех, че си перфектната актриса за „най-лошия избор“. А всъщност играеш по-добре от мен.

Тя се усмихна искрено.

— Започнахме това заради полза. Но се научихме да се слушаме. Ти не се опитваш да ме контролираш. А аз не изисквам да бъдеш нечии очаквания.

— И какво правим сега? — попитах тихо.

*

Усмивката ѝ беше топла.

— Сега можем… ако искаш… да спрем играта. И да започнем нещо истинско. Без лъжи. Без маски. Имам нужда от партньор, не от инструмент.

Подаде ми ръката си.

Погледнах я — уверена, спокойна, истинска. И разбрах, че за първи път наистина искам това.

— Нека опитаме, — казах.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш свали огромна тежест, и стисна ръката ми.

— Да вървим, — предложи. — Преди родителите ти да решат, че сме полудели.

Преминахме покрай тях. Баща тихо каза на майка:

— Мисля, че… се намериха.

Излязохме в хладната вечер, оставяйки зад себе си маските и игрите.

За първи път от години чувствах не пропадане — а крачка към истински живот.