За първи път от десет години Анна отново караше по улицата, където бе израснала — в малко село край Плевен. Макар сега да седеше зад волана на скъп автомобил, завръщането не ѝ носеше радост: в душата ѝ се надигаше тежка вълна спомени. Някога си бе обещала никога повече да не стъпва тук, но нещо невидимо я теглеше обратно — в селото, където се бе родила и пораснала.

Анна бе отгледана от майка си, Елена: баща ѝ почина, когато момичето още нямаше три години. Познаваше го само по снимки. Живееха скромно — Елена работеше като ветеринар в района, но за собствена градина не ѝ оставаше време, а и заплатата беше малка.

„Не се притеснявай, мъниче — казваше често майката. — Най-важни са здравето и щастието, другото ще дойде.“

Анна порасна красива, а момците не липсваха, но зестра нямаше. На селските празненства се запозна с момче от близкия град — Мартин. За нея това беше първата любов, а майка ѝ се разтревожи: Мартин беше от заможно семейство и Елена се страхуваше, че ще я изостави, щом първата страст отмине. Но Анна я уверяваше, че той е честен и че парите не значат нищо за него. След половин година срещи и разходки той пристигна с родителите си, за да поиска ръката ѝ. Но щом майката на Мартин видя скромния им дом, лицето ѝ пребледня. Не каза нищо, но в сърцето на Анна се загнезди тревога.

*

Сватбата беше насрочена за първата събота на октомври. Още от сутринта Анна се чувстваше странно напрегната, без да знае защо. Приятелките ѝ помагаха с прическата и роклята — но Мартин така и не дойде. Кръстникът (близък приятел на семейството) отиде да провери какво се случва, но Анна вече усещаше истината: сватба няма да има.

„Каквото и да ми казвате, няма да позволя синът ми да съсипе живота си“ — заяви майката на Мартин на кръстника.

Анна проплака до сутринта. А Мартин, под натиска на родителите си, я изостави без обяснения. Първата любов угасна като свещ на вятъра.

На следващия ден Анна събра стария куфар и замина с първия автобус за града. Там започна работа като сервитьорка, после като помощник в кухня. А когато се появи възможност да замине на работа в чужбина, не се поколеба. По пътя получи вест, че майка ѝ Елена е починала. Но вече беше късно да се връща — Анна вече се качваше в самолета.

Минаха години. Първо работеше за стотинки, после намери по-добра работа и спести малко пари. Но раната от първата любов не заздравя — тя нямаше семейство, а гневът към Мартин не стихваше. През всички тези години го обвиняваше, че е разрушил любовта им, макар в дълбините на душата си все още да се надяваше да я върне.

*

Анна стоеше на пътя, неспособна да произнесе дума. Възрастната жена — майката на Мартин — я гледаше така, сякаш виждаше призрак от миналото.

— Анна… мило момиче… — прошепна тя, бършейки очите си с треперещи пръсти. — Мислех, че никога повече няма да се върнеш.

Анна пристъпи напред, после спря. В гърдите ѝ се стегна стар, болезнен възел.

— И аз така мислех — отвърна тихо. — Но… понякога пътят ни връща там, където не сме искали.

Майката на Мартин въздъхна, сякаш думите я боляха.

— Много си се променила. Станала си силна.

Анна леко наклони глава. Силна? По-скоро научила се да не показва слабост.

— Мартин знае ли, че си в България? — попита жената след миг колебание.

Сърцето на Анна трепна.

— Не. И не е нужно да знае — отвърна тя. Но вътрешно не вярваше на собствените си думи.

Жената погледна към края на селото, откъдето започваше черният път.

— Той се върна. От две години е тук. Живее в къщата на дядо си. Животът му… не се разви, както всички очаквахме.

Анна замълча. Но пулсът ѝ се ускори.

*

— Има ли семейство? — попита тихо.

Майката на Мартин сведе поглед.

— Имаше. Разделиха се… зле. Не си длъжна да му съчувстваш, Анна. Но той… дълги години съжаляваше. Твърде късно разбра какво е направил.

Анна усети как земята леко се раздвижи под краката ѝ. Съжалявал? Той?

— Защо ми го казвате? — в гласа ѝ прозвуча болка. — Какво ще промени това?

— Може би нищо — отвърна жената спокойно. — А може би… е време да сложите точка там, където някога и двамата сте се уплашили да започнете нов ред.

Анна дълго стоя до колата, преди да се реши да продължи. Десет години бе живяла така, сякаш някой е изтръгнал част от сърцето ѝ. А сега тази част отново се обаждаше — тиха, болезнена, упорита.

Отиде на гробището. Не защото искаше да види Мартин — а защото се страхуваше, че ще го види. Спря при портата. Вятърът леко разклати дърветата, сякаш ѝ прошепна: направи го.

На гроба на Елена лежеше свеж букет маргаритки — същите, които Анна носеше като дете. Тя коленичи и прокара ръка по студения камък.

— Мамо… — прошепна. — Все още не умея да живея без болка.

*

До нея падна сянка — тиха, като лист. Анна вдигна глава.

Мартин стоеше на няколко крачки. Поостарял, изморен, но в очите му — същата мекота, която някога я разтопяваше.

— Анна… — каза той, а гласът му трепереше. — Боях се, че никога повече няма да те видя.

Анна се изправи.

— Не идвай, Мартине. Не за това съм тук.

— Знам — отвърна той. — Но трябваше поне веднъж да те погледна в очите. И да поискам прошка.

Тя се засмя — кратко и горчиво.

— Прошка? Сега? Това нищо няма да промени.

— Знам. — Той наведе глава. — Но ти не беше недостатъчна за мен. Аз бях недостатъчно силен за теб.

Устните ѝ леко потрепнаха. Болката в гърдите отново се надигна.

— Не обещавам, че ще ти простя — каза тя. — Не сега.

Мартин кимна.

*

— И не искам. Искам само да знаеш… че ако някой ден пожелаеш да поговорим, ще бъда там. В дядовата къща. Вратата ще е отворена.

Той се отдалечаваше бавно, докато не изчезна между дърветата. Анна гледаше след него, докато силуетът му не се разтвори в следобедната светлина.

Тя отново се обърна към гроба на майка си.

— Мамо… мисля, че сложих точка — прошепна. — А може би само запетая.

Когато се върна към колата, въздухът сякаш бе станал по-лек. Болката не бе изчезнала — но вече не режеше като нож. Беше се превърнала в спомен, който най-сетне може да бъде оставен настрана.

Анна запали двигателя, погледна в огледалото и за пръв път от много години усети, че пътят напред наистина съществува.

И този път — не бягаше.
А избираше.