— Хиляда лева нето?! — Оливер удари по масата с такава сила, че чашата със студения чай подскочи, без да се разлее. — Ти сериозно? Това заплата ли е? С тези пари нормален живот не се живее!
Клара стискаше чашата с две ръце, гледайки надолу. Знаеше, че ако го погледне — ще започне нов скандал. А тези скандали се повтаряха вече седмици. Тя пое дълбоко въздух и каза спокойно:
— Това е изпитателен срок, Оливер. Два месеца. После заплатата става поне шестдесет хиляди. Казах ти го.
— Казала? — Оливер се изсмя подигравателно, разхождайки се нервно из стаята. — И какво от това? С тези трийсет и пет хиляди няма да купим дори нормални покупки, камо ли да живеем като хора. Аз се скъсвам от работа, а ти… ти какво правиш? Нула полза.
— Старая се — прошепна Клара. — И ти го виждаш.
— Стараеш се? — Оливер се обърна рязко от прозореца, очите му блеснаха от раздразнение. — Това е смешно, Клара. Наистина. Тръгнала си на работа и мислиш, че след два месеца всичко само ще се оправи?
*
— Не. Знам, че трябва време. — Тя постави чашата така, че звънна в плота. — Но тази работа има перспектива. Мога да се развивам там.
— Перспектива? — той присви устни. — За кого? За теб или за нас? Ядем най-евтините макарони, режем от всичко, а ти мечтаеш за кариера.
Думите му я удариха като присъда. Всеки път, когато опитваше да проговори, Оливер я прекъсваше — сметки, кредити, транспорт… Гласът му ставаше все по-рязък, а Клара се чувстваше изтощена още преди да успее да отговори.
— Може би просто трябва да се разделим? — прошепна тя.
Оливер застина. Нещо проблесна в погледа му, но лицето му бързо се втвърди. Появи се студена, почти безразлична усмивка.
— Прекрасна идея. И аз го мислех.
Клара стана и започна да събира дрехи в старата спортна чанта: тениски, дънки, козметичната си чантичка. Механични движения. Оливер само гледаше, без да направи крачка към нея — сякаш всичко беше предрешено.
*
Когато затвори ципа на чантата, в стаята легна тежка, стегната тишина. Оливер стоеше облегнат на масата, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Но мълчеше.
Клара стигна до вратата, когато той най-накрая се обади:
— Знаеш, че връщане няма да има, нали?
— И не съм искала такова — отвърна спокойно, макар отвътре да трепереше.
Тя излезе на хладната стълбищна площадка. Вратата се затвори зад нея с твърдо, сухо щракване — като точка.
Слизаше бавно. С всяка стъпка усещаше как страхът отпада, но не и решението. Решението беше ясно.
На следващата сутрин всичко беше странно тихо. Нощуваше у колежка — на тясно канапе, във въздух, миришещ на кафе и топла загриженост.
— Трябва ми само време — каза Клара. — И място, където да дишам.
Колежката кимна, без да пита повече.
На телефона ѝ имаше десетки съобщения от Оливер. Нито едно — с извинение. Само раздразнение:
„Кога ще върнеш ключовете?”
„Взе ли ми документите?”
„Осъзнаваш ли колко проблеми създаваш?”
*
Тя затвори екрана. В гърдите ѝ стана хладно. Но и леко.
На работа тя се държеше спокойно, докато ръководителката не я извика:
— Клара, ела за минутка.
Клара влезе с напрегнати рамене. Ръководителката ѝ подаде папка.
— Виждам как се стараеш, Клара. И имаш много добри резултати. Планирахме да ти предложим нещо след изпитателния срок… но — усмихна се леко — решихме да не чакаме.
— Повишение? Още сега?
— Да. От този месец получаваш по-висока заплата и постоянна позиция в екипа. Заслужаваш го.
Думите отключиха нещо в нея. Клара издиша — чак тогава разбра колко напрегната е била.
— Благодаря… Наистина го ценя.
— И е напълно заслужено — увери я ръководителката.
Вечерта, когато се прибираше към входа на блока, чу познат глас — напрегнат, рязък:
— Клара!
Под уличната лампа стоеше Оливер, с ръце в джобовете, лицето му — напрегнато.
— Трябва да поговорим — каза твърдо.
— Вече поговорихме — отговори тя спокойно, държейки разстояние.
— Остави ме в такъв момент! — гласът му кънтеше между сградите. — Как си го представяш? Ще се върнеш? Всичко може да се оправи!
*
Тя го погледна — по нов начин. Без болка. Без илюзии.
— Оливер… Ние отдавна изгубихме това, което си струваше да спасим. И двамата го знаем.
— Заради твоята кариера ли? — изсъска той. — Заради тия жалки трийсет и пет хиляди?
Клара се усмихна — тихо, уверено, почти светло.
— Не. Заради това, че най-накрая спрях да се страхувам да живея както аз смятам за правилно.
Той отвори уста, но нямаше думи. Ръката му леко помръдна, сякаш искаше да я спре — но не посмя.
Клара тръгна към входа.
— За ключовете ще ти пиша утре. Нямаме какво друго да делим.
Влезе вътре. Стъпките ѝ звучаха равномерно, сигурно — сякаш най-сетне вървеше по собствен път.
Качвайки се по стълбите, тя изведнъж усети, че диша свободно. Да, бъдещето я плашеше — но вече не я притискаше. Беше широко, светло. Нейно.
И Клара разбра: понякога единственият начин да спасиш себе си е да излезеш през врата, която отдавна е трябвало да затвориш.