Наскоро свекървата на Марта — Ева — подари на петгодишната си внучка Лили нов розов велосипед. Лъскав, с бели гуми и кошничка във форма на сърце. Струваше доста, а Марта и съпругът й, Тома, отдавна бяха решили, че такъв подарък ще дойде чак за рождения ден — като специална изненада. Но Ева реши друго.
— Просто не можах да подмина, — каза тя с сияеща усмивка. — Внучката заслужава най-доброто!
Лили пищеше от радост и караше почти цял ден. Марта, разбира се, благодари, а дори предложи да върнат част от парите, но Ева категорично отказа:
— За нея мога всичко. Дадох и последните си спестявания. Не се тревожете.
Марта обаче скоро разбра, че всички са „дали“ много повече.
В началото всичко изглеждаше невинно. Ева започна да ги посещава все по-често. Много често. Почти всеки ден.
— Виждате ли колко е щастлива? — казваше тя с напрегната усмивка, гледайки Лили. — Добре, че реагирах навреме, иначе още щяхте да се туткате с този велосипед…
После започнаха забележките, уж между другото:
— А аз дадох последните си пари за този подарък… Е, нищо, важното е внучката да е щастлива.
Марта го приемаше като опит за сближаване. Но постепенно тонът на Ева стана друг.
*
— Не така оставяш велосипеда! Ще се надраска!
— Пак караш бързо през локвите! Ако го повредиш?
Лили слушаше със сведена глава. Вече не се радваше. Велосипедът се беше превърнал в нещо забранено, почти страшно.
Марта се опита да поговори:
— Мамо, моля те, не притискай детето. Това е просто играчка.
Ева се обиди. Дълбоко. Не им проговори цял ден.
А на следващата сутрин се случи нещо, което никой не очакваше.
Марта се събуди от хлипания. Лили стоеше по пижама пред гаража, държейки празно синджирче с ключ. Велосипедът го нямаше. Ева просто го беше взела.
После изпрати съобщение:
„Взех велосипеда. Щом не можете да научите детето да пази нещата си, аз ще го направя.“
Лили плачеше до пресипване, а Тома безуспешно се опитваше да я успокои. И тогава Марта разбра: трябва да сложи край. Завинаги. И това, което направи след това, не съжали нито за миг.
*
Марта действаше инстинктивно, сякаш вътре в нея се беше включил невидим механизъм. Прегърна Лили, изчака я да заспи от умора и сълзи, после излезе в кухнята. Тома седеше прегърбен над масата.
— Тя прекрачи границата, — каза тихо, без да я погледне.
— Отне радостта на детето. Това вече не е заради велосипеда, а заради властта. И заради това, че смята, че сме лоши родители. — отвърна Марта.
Тома въздъхна тежко.
— Може да прозвучи страхливо, но не искам скандали. Все пак е моя майка… Помагала ни е.
Марта го изгледа така, че той млъкна веднага.
— Взе подаръка от плачещо дете, Тома. Ако сега замълчим, ще го прави пак.
Тогава тя разбра — сама трябва да се справи.
Час по-късно вече стоеше пред вратата на Ева. Почука твърдо.
Свекървата отвори мигновено. В лицето й се четеше странна смесица от триумф и раздразнение.
— Дойде да си вземеш велосипеда? Късно е. Така е по-добре.
— По-добре за кого? — попита Марта спокойно. — За детето, което плака цяла нощ? Или за вас, за да се чувствате като мъченица, дала „последните си спестявания“?
Ева се изчерви.
*
— Не разбираш колко е важно да се учат децата да ценят вещите!
— А отнемането на това, което обичат, е според вас възпитание?
Марта влезе вътре без покана.
Велосипедът стоеше насред хола — излъскан, подреден, като трофей.
— Ще направим така, — заяви Марта. — Велосипедът остава при вас.
— Какво?! — подскочи Ева.
— Да. От този момент Лили няма да приема от вас никакви подаръци. Нито играчки, нито дрехи. Нищо с условия. Отнехте й радостта — нека и отговорността остане тук.
— Това е изнудване! — извика Ева.
— Не. Това са граници. Нещо, което винаги сте пренебрегвали.
Марта се обърна и излезе. Затвори вратата с такава премерена спокойност, сякаш слагаше последната точка в дълго изречение.
Новият велосипед се появи още същата вечер. Червен, блестящ, избран лично от Лили. Когато Марта го изведе навън, момичето замръзна от вълнение.
— Може ли… наистина?
— Можеш всичко, което те прави щастлива — усмихна се Марта и оправи каската й.
Лили тръгна, засмя се високо — за първи път от дни.
Тома прегърна Марта през раменете.
— Беше права. Аз не бих могъл.
— Понякога трябва да избереш: да пазиш мира… или детето си.
Ева не се появи почти две седмици. Тишината беше като глътка свеж въздух.
Но една вечер Марта я видя на вратата. Празни ръце. Никакви торби, никакви демонстративни подаръци.
*
— Марто… — започна тихо. — Исках да се извиня. Прекалих.
Марта мълча.
— Не искам Лили да се страхува от мен. Мога да започна начисто. Без подаръци. Просто като баба.
Това не беше победа.
Но беше крачка.
Марта кимна.
— Да започнем просто: без условия. Без натиск.
— Обещавам.
Когато Ева си тръгна, Марта за пръв път от седмици почувства истинско облекчение — сякаш домът им най-сетне престана да бъде бойно поле.
А Лили отново се смееше на двора. И звукът от въртящите се колела звучеше като обещание:
оттук нататък всичко ще бъде различно.