— „Пари не печатам!“ — Ема хвърли портфейла на масата и разтри уморено слепоочията си. Евтиният ѝ часовник със захабена каишка показваше почти единайсет вечерта.

Кристиан не откъсваше поглед от телефона — студената синкава светлина подчертаваше необръснатия му профил.

— „Можеше поне да измиеш съдовете? Бачкам като луда, по два дежурства подред“, — Ема прибра непокорен кичур коса зад ухото си.

— „Утре ще ги измия“, — измърмори той, безкрайно превъртайки социалните мрежи.

Ема огледа кухнята. В мивката — камара съдове, недокоснати трети ден. По перваза — празни буркани. Някога уютният им апартамент приличаше на бърлога.

— „Кристиан, трябва да поговорим“, — тя седна на ръба на дивана.

— „Пак ли започваш?“ — намръщи се той и остави телефона. — „Може ли утре? Главата ме цепи.“

— „Главата ти всеки ден те цепи!“ — гласът на Ема трепна. — „Минаха шест месеца. Не написа дори едно CV!“

Кристиан скочи на крака, лицето му се изкриви от яд.

— „Мислиш, че е лесно да си намеря работа без връзки? Няма да ставам нито куриер, нито шофьор!“

*

— „Не в това е въпросът. Но трябва да правиш нещо.“ — въздъхна Ема. — „Спестяванията ни се топят. Вчера изтегли хиляда лева. За какво?“

— „Какво, контролираш ме?“ — избухна той. — „Аз съм мъж! Мога да изляза с приятели!“

— „Докато аз изкарвам за двама?“ — очите на Ема пареха от сълзи.

Те някога мечтаеха за дом, деца, пътувания… а сега разговорите им бяха само обвинения.

— „Трябва да подишам въздух“, — хвърли той и излезе.

Вратата се трясна така силно, че чашата на масата подскочи. Ема се свлече на дивана и зарови лице във възглавницата, която миришеше на пържено.

Отвори банковото приложение. На общата сметка — около 650 лева. Едва стига за наем и храна. Скоро щеше да се наложи да посегне към другата сметка — тази, на която три години събираше над 7000 лева за кола.

Телефонът вибрира. Съобщение от Марта: „Как си?“

Ема се усмихна горчиво. Как е? Едва държеше разпадащия се брак… и мъжът, който беше станал чужд.

Погледна сватбената снимка. Кога това щастие изчезна?

*

На сутринта Ема стана преди алармата. Запари чай, погледна календара — допълнително дежурство. Осем часа, после още четири.

Неочаквано получи съобщение от шефа, че може да си тръгне по-рано. Вечерната смяна също свърши по-рано.

Съдбата за пръв път от месеци ѝ подари малко въздух.

Слънцето галеше лицето ѝ; Ема се прибираше пеша.

Още при входа на блока чу повишения, прекалено весел глас на Кристиан.

Тихо отключи вратата.

— „Мамо, казвам ти — всичко върви идеално“, — говореше той оживено. — „Сега е перфектният момент за инвестиция. Парцелът е супер.“

Ема застина.

— „Ще вземем твоите спестявания, ще добавим нашите… и на Ема. Разбира се, че ще го запишем на мое име. Тя няма нужда да знае.“

Ръката ѝ се вдигна автоматично към устата.

Искаха да изхарчат нейните пари. Без дума.

— „Утре подписваме всичко“, — засмя се той. — „Ема е до късно на работа. Избрах супер парцел — шест ара. Покривът ще оправя, оградата също. Лятото — ваканция!“

*

Това я пречупи.

Ема излезе безшумно от апартамента и отиде право в банката.

— „Бих искала да направя превод от личната си сметка“, — каза твърдо.

След петнайсет минути всичките ѝ спестявания бяха по сметката на майка ѝ.

Върна се у дома и трясна вратата силно — като след дълъг работен ден.

— „Прибрах се!“

— „Мхм“, — измърмори Кристиан.

Ема влезе в спалнята, извади големия куфар и започна да събира неговите неща.

Телефон — Марта:

— „И?“

— „Пакувам му багажа. Няма представа.“

След минути куфарите стояха в коридора.

Ема влезе в хола и изключи телевизора.

— „Кристиан, трябва да поговорим.“

— „Хей! Имаше важна сцена!“

— „Важната сцена е тук“, — скръсти ръце тя. — „Искам да излезеш. Днес.“

— „Ема, полудя ли?!“

*

— „Бих полудяла, ако остана още един ден с теб. Знам всичко — за парцела, за парите ми, за вашите планове.“

Кристиан побледня.

— „Подслушвала си? Това е болестно!“

— „Болестно е това, което ти и майка ти сте замислили.“

Ема отвори вратата.

— „Излез.“

Той изсъска:

— „Ще съжаляваш.“

— „Не“, — каза тя. — „Вече не.“

Ема седна на масата. Ръцете ѝ трепереха, но усещаше странна свобода.

Отвори прозореца.

*

Телефонът звънна — Марта:

— „Как мина?“

— „Излезе. Свободна съм.“

Ема се усмихна леко.

Прибра сватбената снимка в шкафа.

Облече палтото си, огледа тихия, празен апартамент — своя.

Затвори вратата внимателно.

Без болка.
Без страх.
И тръгна в хладната вечер — към живот, който най-накрая принадлежеше само на нея.