И тогава това трудно можеше да се нарече разговор — по-скоро разменени поздрави на опашката в магазина.

– Виктория, нали знаеш, че с Леон не бяхме женени… Той си отиде. Всичко мина на неговите деца. А те решили да продават апартамента и ме изхвърлиха. Представяш ли си? Мене! Аз ги гледах, грижих се за тях, бях им като майка… – подсмърчаше Мария.

Виктория мълчеше. Все още беше в шок.

– Ти имаш собствен апартамент, живееш сама. Приеми майка си поне за малко, става ли?

Думата „майка“ за Виктория винаги звучеше като обида. Никога не ѝ носеше усещане за топлина.

Баща си Виктория изобщо не познаваше. Мария избягваше темата. Когато беше малка, живееха трите — тя, майка ѝ и баба ѝ — в малък панелен апартамент. Живееха в теснота и бедност: в кухнята нямаше място дори да се обърнеш, топлата вода постоянно спираха заради старите тръби, а в голямата стая тапетите бяха различни. Като дете Виктория мислеше, че това е „стил“. После разбра: нямали пари за ремонт.

Мария вечно изчезваше: уж учеше, уж работеше. Понякога ухаеше на мъжки одеколон — ароматът често се сменяше.

– Мамо, много ми липсваше! Хайде да играем? – молеше малката Виктория, когато Мария се връщаше късно през нощта.

– Спи вече. Утре ще играем, – махваше тя.

– Мамо, ама толкова ми липсваше…

– И на мен. Но животът е труден.

*

Така разговорите винаги приключваха. А „утре“ никога не идваше.

Когато Виктория беше на осем, Мария се запозна с Велизар — разведен мъж с две деца. Рядкост. Обикновено това говори за отговорност и характер.

Първото време всичко беше добре. Водеше Мария по ресторанти и театри, понякога вземаха и Виктория. Майка ѝ започна да се усмихва, спря да крещи по баба ѝ.

Когато Мария обяви, че се преместват при Велизар, Виктория се зарадва. Майка ѝ пак щеше да е до нея! А тя — Виктория — щеше най-накрая да има истинско семейство. Представяше си как ще се сприятели с неговите деца, общи вечери, филмчета, игри…

Но в деня на преместването мечтите ѝ се разпаднаха.

Апартаментът на Велизар беше просторен, тристаен. Децата му живееха в отделни стаи. И никое нямаше намерение да се отказва от това.

– Няма да живея с нея! – изкрещя Калина, връстница на Виктория, когато в нейната стая внесоха походно легло. – Това е моята стая! Моята!

Момичето изпадна в истерия. Търкаляше се по пода, крещеше, риташе. Велизар се опита да я успокои, но без особено старание. Мария дори не се намеси.

Оставаше стаята на Антон.

– Ама тя е момиче. Това ще е… странно, ако живеем заедно, – каза той веднага. И беше прав. Антон току-що навършил четиринадесет. Искаше свобода, пространство, а сега му водеха непозната.

За спалнята на родителите въобще не се говореше. Този вариант не съществуваше.

– Засега ще спиш тук, – измърмори Мария, помагайки на Велизар да премести леглото в кухнята. – Докато брат ти и сестра ти свикнат. После ще измислим нещо.

*

Да се живее там беше непоносимо.

Всяка сутрин Виктория се будеше точно в шест — тогава Велизар идваше да си прави кафе и яйца. През нощта Антон влизаше за „късни закуски“ и я будеше.

А най-лошото — тя нямаше свое място. Никъде.

– Прибери книгите, ще вечеряме! Можеше поне да питаш, преди да си разпиляла тетрадките, – мърмореше Мария, когато Виктория се опитваше да учи на кухненската маса.

Виктория прибираше учебниците, отиваше в банята да чете — докато и оттам не я изгониха.

– Мамо, мисля, че ще е по-добре да се върна при баба, – каза веднъж Виктория. – Там няма да преча никому.

Мария режеше зеленчуци за супа. Не се обърна.

– Щом не можеш да се разбереш с децата… Може би наистина така е по-добре за всички.

Не плака. Не я спря. Не обеща промяна. Просто сви рамене.

И след това Виктория много пъти се питаше: какво не е наред с мен? Защо майка ми не ме иска? Защо…

*

Когато Виктория се върна при баба си, животът сякаш отново влезе в познат ритъм: малка кухня, мирис на старо дърво и чистота, същата онзи кафена чашка с отчупено ръбче, която баба ѝ оставяше всяка сутрин. Но в нея вече имаше тежест — огромна, тиха, тъжна.

Баба ѝ разбираше всичко. Не задаваше въпроси. Само я прегръщаше по-силно, когато се прибираше от училище, и я галеше по косата — така, както Мария никога не беше правила.

Годините минаваха. Виктория учеше, работеше, растеше. Сама вършеше всичко: на десет сама подаваше документи за състезания, на дванайсет даваше уроци на по-малки деца, на петнайсет поемаше допълнителни задачи, за да помага с разходите. Не се оплакваше. Не молеше. И не звънеше на майка си.

Мария също не звънеше.

Когато баба ѝ почина, Виктория беше на деветнайсет. Светът отново се разклати — но вече по друг начин. Не като в детството. Сега беше тихо, празно, като последен удар в сърцето.

Погребението беше скромно. Няколко съседки, далечни роднини. Мария не дойде.

Виктория стоеше сама до гроба, с вкочанени пръсти стискаше букет бели карамфили.

— Бабо… благодаря ти. За всичко.

После се върна в бабиния апартамент. И за първи път от години си позволи да плаче — не от обида, а от самота.

Но и това премина. Тя умееше да се събира.

Минаха четири години. Виктория ходи на стаж в Германия, научи езика, завърши висше, намери работа в малка фирма. Все още живееше в същия апартамент — малък, стар, но неин.

Една вечер, на връщане от работа, телефонът ѝ иззвъня.

*

Непознат номер.

— Виктория… аз съм. Мария.

Гласът беше слаб, напрегнат, сякаш говореше със затегната челюст.

— Здравей, — каза Виктория тихо.

— Трябва да поговорим. Много е важно.

Виктория спря пред входа. Въздухът миришеше на влага и на топло ядене от съседите.

— За какво? — попита.

— Мога ли да дойда? – почти умолително. – Нямам къде да отида. Велизар… не ме пусна. Децата… и те. Казаха, че не съм им никоя. Представяш ли си?

Виктория затвори очи. Чу същия отглас, който беше носила в себе си години наред.

— Добре. Ела. Но само да поговорим.

Час по-късно Мария стоеше на прага. Постаряла, но погледът ѝ все още беше неспокоен — като човек, който вече си представя къде ще подрежда нещата.

— Добре си се устроила, — отбеляза тя.

— Постарах се, — отговори Виктория.

Мария седна на масата.

— Трябва ми покрив. За малко. Докато се оправя… – започна. – Велизар твърди, че съм била прекалено емоционална. Децата… неблагодарни. Казаха, че не съм им семейство.

Виктория я гледаше спокойно.

— Мамо… те нищо не ти дължат. Както и аз не съм имала майка през повечето си детство.

Мария подскочи.

— Опитвах се! Имах трудности, работа, проблеми… Жестока си, ако мислиш, че е било лесно!

— Не е било. Но разликата между опитвах се и бях до теб е огромна.

В стаята настъпи тежка тишина.

— Моля само за малко спокойствие… малко време… – прошепна Мария.

Виктория гледаше тази жена — чужда, объркана, уплашена.

— Ще ти помогна, — каза накрая. — Но няма да живееш тук.

Мария отвори широко очи.

— Защо?

*

— Защото това е единственото място, където някога съм се чувствала в безопасност. И не съм готова да го загубя.

Мария прехапа устни.

— Жестока си.

— Може би. Но на това ме научи животът. И ти.

По-късно, в тишината на апартамента, Виктория сложи чайника на котлона и се облегна на шкафа.

Не плачеше. Не трепереше.

Дишаше.

Беше ѝ малко тъжно. Малко пусто.
Но за първи път в живота — спокойно.

Тя знаеше: можеш да се изправиш срещу миналото…
И да не му позволиш да разруши настоящето ти.

Ако желаеш — мога да направя испанска адаптация или да създам фотореалистичен промпт към историята.