Алисия лежеше на пода в коридора, върху студения балатум, и гледаше втренчено стената. Марин държеше телефона ѝ до ухото, говорейки спокойно и делово:
— Да, добър ден. Бащата на Алисия съм. Тя отказва вашето предложение. Семейни обстоятелства, разбирате.

Алисия опита да помръдне, но ръката на баща ѝ я притисна към пода.

Беше на двадесет и пет и пет години издържаше цялото семейство — майка си Елисавета, баща си и сестра си Силвия с двете ѝ деца. Плащаше всичко: жилището, храната, детска градина и уроци за племенниците, лекарствата. Наемаше стая в София, където имаше само разтегателен диван и масичка. А Пловдив беше шансът ѝ. Старши финансов анализатор, три пъти по-висока заплата, най-сетне живот за себе си.

Марин остави телефона на пода, точно до лицето ѝ.
— Длъжна си ни за цял живот, разбра ли? Опиташ ли се да избягаш — ще съжаляваш много.

Силвия, облечена в халат, стоеше на прага и пляскаше с ръце.
— Браво, тате! А кой ще плаща за децата ми, ако тя замине? Мисли, че ще тръгна на работа?

Елисавета мълчеше в кухнята, само тежко въздъхна. Алисия затвори очи. Пет години търпеше това. Всеки месец — преводи, всяка седмица — претенции: малко, закъсняло, на Виктор му трябват маратонки, на Адриана — рокля. Силвия не беше работила и ден след раждането на първото си дете, преглеждаше социалните мрежи и се жалваше на приятелки. Марин напусна работа като шофьор преди три години — „гръбнакът вече не държи“. А в гаража прекарваше часове.

*

Алисия се изправи, след като той излезе. Силвия остана още миг, сякаш чакаше благодарност.
— Знаеш, нали? Без теб сме загубени.

Алисия влезе в банята, заключи и седна на ръба на ваната. Ръцете ѝ трепереха, но не от страх. Отвори банковото приложение. Пет години преводи. Много. Всъщност — твърде много. Жилището, в което живееха, тя беше изплатила и купила на свое име преди година. Те мислеха, че още е под наем. Не им беше казала.

Върна се в коридора. Взе телефона от пода и се обади на работодателя. Секретарката отговори сухо:
— Разбрахме, че се отказвате.

Алисия обясни, че това не е нейният отказ.
— Не ни трябват служители с такива семейни проблеми. Съжалявам.
Разговорът приключи.

Алисия остана неподвижна, слушайки как Силвия в кухнята разказваше високо, че Алисия „се е обидила“ и искала да ги зареже. Елисавета мърмореше нещо, но не възрази. Марин включи телевизора.

Алисия се върна в стаята си — бивше килерче, без прозорец. Извади чанта и започна да подрежда вещите си. Бавно. Подредено. След това отвори лаптопа.

Планът се роди сам. Всички сметки бяха на нейната карта. Ток, вода, газ, интернет. Спя всички автоматични плащания, прекрати ги от сутринта. Здравната и автомобилната застраховка — анулирани. Телефоните — общ семеен план, нейният номер — основен. Изключи и трите.

*

После отвори документите за жилището. Нотариален акт. Нейното име. Разпечата уведомление за освобождаване на жилището в срок от 60 дни. Написа три бележки.

До Силвия: „Ти пляскаше, когато той ме натисна. Сега си намери кой да ти плаща.“
До Марин: „Каза ми, че съм длъжна. На никого нищо не съм длъжна. Баща си само по документи.“
До Елисавета: „Премълча. Винаги премълчаваше. Това също е избор.“

В три през нощта Алисия излезе от стаята. Остави уведомлението и пликовете на масата. Напусна жилището, заключи, слезе по стълбите, извика такси и тръгна към гарата.

Качи се на влака в шест сутринта. Един час по-късно телефонът вибрира — Силвия. Отхвърли. После Марин. Отхвърли. Изключи телефона и затвори очи. Влакът пътува четиринадесет часа. Тя не спа — гледаше през прозореца. В главата ѝ имаше странна, но приятна празнота.

Марин се събуди в седем и половина. Опита да включи лампата — нищо. Влезе в банята, пусна чешмата — сухо. Излезе в кухнята. Елисавета стоеше пред печката, опитвайки да запали газта.
— Марине, какво става?

*

Марин превключи контакта пак, сякаш магически можеше да проработи. Нищо. Само запалката щракна — Елисавета се бореше с безполезни искри.
— Газът не идва… — гласът ѝ трепереше. — Марине… нищо не работи.

Силвия излезе от стаята прозявайки се, с телефона в ръка.
— Тате, интернетът спря. И мрежата… Виктор имаше урок онлайн.
Натисна бутона още веднъж. После още. — Телефоните са изключени. Всички.

Марин наведе глава.
— Алисия е направила нещо. Това момиче…
Искаше да каже „няма право“, но думите заседнаха. Спомни си как я стискаше за рамото, как тя го гледаше — тихо, празно, сякаш вече не принадлежеше тук.

Силвия избухна:
— Тате! Имам сметки! Имам деца! Какво си въобразява тя?!
Приближи се до контакта, провери зарядното. Нула. — Това е тя. Само тя може да е!

Елисавета сведе поглед.
— Може… да се върне? Марине? Може просто… да идеш за нея?

— Къде?! — изригна той. — Отиде в този… Пловдив или където беше!
Обикаляше кухнята като хищник в клетка. — Но ще я намерим. Ще ѝ обясним, че така… не може.

Алисия пристигна в Пловдив в късния следобед. Слезе на перона и пое дълбоко дъх. Въздухът — влажен и прохладен — беше друг. Тя взе куфара си и се спря пред сградата на гарата. Градът живееше своя живот. Без нея, но и не против нея.

Настани се в малък хотел в центъра. Стаята беше семпла: голямо легло, бели стени, прозорец към улица. Но най-важното — тишина. Нито пляскащи сестри, нито тежки въздишки, нито натиск.

*

Включи лампата. Светна веднага. На очите на Алисия напираха сълзи.

Взе новия телефон, купен сутринта. Включи го. Нито едно съобщение — никой не знаеше номера. Тишината беше нейно решение.

Но имаше нов имейл от фирмата:
„Готови сме отново да разгледаме кандидатурата Ви, ако ситуацията се изясни. Вашият опит е впечатляващ. Моля, свържете се с нас, когато сте готова.“

Алисия се усмихна едва доловимо. Написа:
„Готова съм.“

Изпрати. И затвори очи.

В жилището, което беше изоставила, настъпи хаос.

— Наемът! — Силвия размахваше листове. — Дошло е предупреждение! Неплатено!
Тя се обърна към майка си: — Мам, разбираш ли, че ако това жилище е нейно… наистина могат да ни изгонят?!

Елисавета се сви на стола.
— Тя… не би…
Но гласът ѝ се пречупи. Тя знаеше — би могла.

Марин удари по масата.
— Тя трябва да се върне! ТРЯБВА!
Масата изскърца, но издържа.
— Тя ще разбере, че без нас…

Но думите му се стопиха. Защото сам усети колко нелепо звучат.

Силвия се разкрещя:
— Тате, събуди се! Тя ни остави! Край! Няма да плаща!
Гласът ѝ премина в истерия. — Кой ще ме издържа? Кой?!

Марин стисна слепоочия. И за първи път — нямаше отговор.

Три седмици по-късно Алисия седеше в светъл офис на интервю. Отговаряше уверено, плавно, сякаш тази работа винаги е била нейна.
Ръководителката — жена около 40 — кимна:
— Подхождате ни идеално. Добре дошли в екипа.

*

Алисия излезе от сградата. Над Пловдив небето беше залято с меко, златисто слънце. Тя се спря на моста — реката под нея течеше спокойно, уверено. Както животът, когато никой не те дърпа назад.

Телефонът вибрира. Непознат номер. Тя знаеше кой е — но не изпита нужда да отговори.

Натисна „откажи“.
Изтри номера.
И пое дълбоко въздух.

Не от отмъщение. Не от студенина.
А от свобода.

Защото вече живееше там, където никой не изисква нищо от нея.
Където трудът ѝ е само неин.
Където животът ѝ най-сетне ѝ принадлежи.

И мисълта дойде тиха, ясна:

Тя не беше длъжна на никого.