Гласът на Калина трепереше не от страх, а от умора — от онова състояние, в което човек стига след месеци преглъщани думи и натрупано мълчание.
— Калина, моля те, без сцени, става ли? — измърмори Александър, щом прекрачи прага, и както винаги хвърли якето си на онова същото кресло, за което тя сто пъти го беше молила да не го използва като закачалка.
— Изобщо нямах такова намерение — отвърна студено тя, без да го погледне. — Е, кой ще живее този път при нас? Пак ли превръщаме апартамента в общежитие?
Александър въздъхна тежко, сякаш пред него не стоеше жена му, а строг инспектор от домоуправлението, и се отправи към кухнята. Калина довършваше чиниите от вечерята, която отново беше яла сама.
— Майка ми ще остане за малко… седмица-две — каза той така спокойно, сякаш обявяваше смяна на пердетата.
Калина остави чинията, обърна се бавно:
— Две седмици? Като онези „две“, които станаха три месеца? Или като последния път, когато просто забрави, че имаш жена?
— Прави ремонт. Шум, прах… сама знаеш.
— Знам — кимна тя. — Но не мога да разбера защо това пак е мой проблем.
Имах свой живот, свой дом. А сега — надзирател в чехли.
Александър сви рамене, наливайки си чай, сякаш въпросът отдавна е решен:
— Тя ще живее в онази стая. Само малко ще разместим мебелите, за да ѝ е удобно.
*
Вътре в Калинa нещо болезнено се сви. Тази стая беше нейното място — нейното бюро, нейните книги, нейните снимки, нейният покой.
— Това е моята стая, Сашо. Обеща ми, че ще остане такава.
Той се приближи, докосна бюрото:
— Калина, ти си голяма жена. Недей да драматизираш. Това е временно.
Тя се усмихна тихо — горчиво, почти без звук:
— Връщаш се само там, което не е разрушено. А ти рушиш всичко, стъпка по стъпка. Все „без да искаш“.
Той се намръщи:
— Това е просто стая. Просто мебели.
— Това е моето пространство. И пак го прекрачи.
Няколко дни по-късно г-жа Радослава Петрова вече стоеше на прага — с куфари, тенджера супа и изражение на човек, готов за обсада. Александър тичаше около нея, а Калина гледаше как стаята ѝ се превръща в чужд склад.
— О, много прашно е тук при вас, Калинче — отбеляза тя след десет минути. — Мислех, че обичаш чистотата.
— А аз мислех, че още не сте се нанесли — отговори спокойно Калина.
Вечерта вещите на свекърва ѝ вече лежаха върху нейното бюро и върху нейните книги.
— Можеше поне да ме предупредиш — каза тя на мъжа си.
— Знаеше си. Ще преживеем — хвърли той, без да се откъсне от телефона си.
— „Ние“ означава аз и ти. Не ти и майка ти. Искаш да живееш с нея — добре. Но не в моето жилище.
Александър вдигна рязко глава:
— Тоест според теб аз тук съм никой?
*
— Не. Но се държиш така, сякаш аз съм никоя.
Дните станаха изпитание. Сутрин свекърва ѝ обясняваше как се вари вода. На обяд размествaше вещите ѝ. Вечер обсъждаше характера ѝ със сина си, сякаш Калина беше недовършен проект.
На третия ден тя каза направо:
— Г-жо Петрова, моля ви, не забравяйте, че това не е ваш дом.
— А според вас семейството трябва да живее разделено? — изсумтя свекървата. — Или предпочитате самотата?
— Предпочитам да живея там, където ме уважават. Където вещите ми остават там, където съм ги сложила.
— Много труден човек сте, Калинче. Късате мъжа си от семейството.
— По-добре сама, отколкото с хора, за които любовта е тест за търпение.
По-късно Калина излезе на площадката и видя торби, в които свекърва ѝ беше натъпкала „ненужното“.
Старите ѝ записки, скици, снимки — всичко смачкано, разкъсано, унищожено.
Тя седя дълго до тези торби, докато съседите минаваха, правейки се, че не забелязват.
Когато се върна, г-жа Петрова бъркаше супа.
— Сварих ти супичка. Сашко много я харесва — каза с победоносен тон.
Калина се приближи спокойно, но твърдо:
— Г-жо Петрова. Утре вече няма да сте тук. И никога повече.
— Какво?! Аз съм майката на мъжа ти!
Калина издържа погледа ѝ. Без страх. С твърда яснота: време е вратата да бъде затворена.
*
Калина каза тези думи тихо, но тежестта им изпълни целия апартамент. В кухнята настъпи гъста тишина. Г-жа Петрова застина с черпака в ръка, сякаш не вярваше, че някой може да ѝ се противопостави.
— Сашо! — извика тя, обръщайки се към сина си, който стоеше в коридора и, както винаги, се опитваше да бъде невидим. — Чу ли какво си позволява тя?!
Александър преглътна и извърна поглед, сякаш изучаваше някаква пукнатина на стената.
— Мамо… стига… — промълви, но думите му се разпаднаха.
Калина го гледаше — и за първи път виждаше не партньор, а човек, който цял живот е бил нечий син, но никога не се е научил да бъде съпруг.
— Утре — повтори спокойно. — Не смятам повече да живея в собствения си дом като квартирант.
— Това е и моят дом! — извика той. — И майка ми има право—
— Право? — повдигна вежди тя. — Право да ми изхвърля вещите? Да заема стаята ми? Да решава вместо мен? Да ми обяснява как да дишам?
Той замълча. Дори той не можеше да защити това.
Г-жа Петрова тресна черпака в плота:
— Никой няма да ме изгони от дома на сина ми! Той ме покани!
— А това е моят апартамент — отвърна Калина остро. — Купен с моите пари. С ясното условие, че тук ще имам пространство, което не трябва да браня.
Александър се завъртя рязко:
— Искаш да кажеш, че тук съм никой? Че дори не мога да се регистрирам?
*
— Ако искаш — регистрирай се — сви рамене тя. — Но уважението не идва с адресната регистрация.
Той млъкна. Думите удариха по-силно от всеки вик.
Нощта беше тежка. Но когато сутринта настъпи, Калина знаеше, че решението е взето още вчера.
Сутринта г-жа Петрова стоеше в коридора с палто и чанта, брадичката ѝ — високо вдигната.
Александър беше до нея — пребледнял, объркан.
— Тръгвам си — заяви свекървата. — Но запомни, Калинче: мъжете такива капризни жени като теб дълго не търпят. Сама си рушиш живота.
Калина отвори вратата и леко се усмихна:
— Самотата започва там, където в дома има трима души, а се чува само един. Аз избирам тишината, не войната.
Г-жа Петрова мина покрай нея като маршал, свален временно от поста. Александър побърза след нея, мърморейки оправдания.
Калина затвори вратата бавно. Съзнателно.
Ръката ѝ не трепна.
Александър се върна след два часа. Стоеше в коридора като човек, попаднал в нов свят.
— Калина… това беше прекалено. Престара се — прошепна.
Тя го погледна спокойно — без гняв, без болка.
— Не. Просто спрях да се пречупвам.
Той седна на стола, прокара ръце през лицето си.
— Майка плака… каза, че съм я предал.
— А ти какво мислиш? — попита тя.
Той свали ръце и я погледна — сякаш за първи път вижда жена с граници.
— Не знам.
— Научи се да знаеш — отвърна тя твърдо. — Семейството не е ситуация, в която един човек се преструва, че всички са доволни. То е уважение към другия. И към пространството му.
*
Александър преглътна:
— Искаш ли да си тръгна?
— Искам да пораснеш — каза тя. — И да разбереш, че семейство означава ние. Не ти и майка ти срещу света. Но само ако го искаш.
Той мълча дълго. После тихо каза:
— Искам да опитам. Без всичко това… Без намесата ѝ. И без моето бягане при нея като малко момче.
Калина кимна:
— Тогава започни с едно: постави граница там, където отдавна трябваше да бъде.
Той пое дъх, сякаш се готвеше за труден разговор:
— Добре. Ще опитам.
Калина го гледаше — без илюзии, но с малка възможност. Крехка, но истинска.
Вечерта апартаментът пак беше тих. Калина мина през стаите — в нейната стая всичко стоеше на мястото си, книгите ѝ — подредени, въздухът — отново неин.
Тя затвори вратата, опря гръб и почувства за първи път от месеци:
домът пак диша.
А може би — за първи път — и двамата.