Гласът на Калина трепереше не от страх, а от умора — от онова състояние, в което човек стига след месеци преглъщани думи и натрупано мълчание.

— Калина, моля те, без сцени, става ли? — измърмори Александър, щом прекрачи прага, и както винаги хвърли якето си на онова същото кресло, за което тя сто пъти го беше молила да не го използва като закачалка.

— Изобщо нямах такова намерение — отвърна студено тя, без да го погледне. — Е, кой ще живее този път при нас? Пак ли превръщаме апартамента в общежитие?

Александър въздъхна тежко, сякаш пред него не стоеше жена му, а строг инспектор от домоуправлението, и се отправи към кухнята. Калина довършваше чиниите от вечерята, която отново беше яла сама.

— Майка ми ще остане за малко… седмица-две — каза той така спокойно, сякаш обявяваше смяна на пердетата.

Калина остави чинията, обърна се бавно:

— Две седмици? Като онези „две“, които станаха три месеца? Или като последния път, когато просто забрави, че имаш жена?

— Прави ремонт. Шум, прах… сама знаеш.

— Знам — кимна тя. — Но не мога да разбера защо това пак е мой проблем.
Имах свой живот, свой дом. А сега — надзирател в чехли.

Александър сви рамене, наливайки си чай, сякаш въпросът отдавна е решен:

— Тя ще живее в онази стая. Само малко ще разместим мебелите, за да ѝ е удобно.

*

Вътре в Калинa нещо болезнено се сви. Тази стая беше нейното място — нейното бюро, нейните книги, нейните снимки, нейният покой.

— Това е моята стая, Сашо. Обеща ми, че ще остане такава.

Той се приближи, докосна бюрото:

— Калина, ти си голяма жена. Недей да драматизираш. Това е временно.

Тя се усмихна тихо — горчиво, почти без звук:

— Връщаш се само там, което не е разрушено. А ти рушиш всичко, стъпка по стъпка. Все „без да искаш“.

Той се намръщи:

— Това е просто стая. Просто мебели.

— Това е моето пространство. И пак го прекрачи.

Няколко дни по-късно г-жа Радослава Петрова вече стоеше на прага — с куфари, тенджера супа и изражение на човек, готов за обсада. Александър тичаше около нея, а Калина гледаше как стаята ѝ се превръща в чужд склад.

— О, много прашно е тук при вас, Калинче — отбеляза тя след десет минути. — Мислех, че обичаш чистотата.

— А аз мислех, че още не сте се нанесли — отговори спокойно Калина.

Вечерта вещите на свекърва ѝ вече лежаха върху нейното бюро и върху нейните книги.

— Можеше поне да ме предупредиш — каза тя на мъжа си.

— Знаеше си. Ще преживеем — хвърли той, без да се откъсне от телефона си.

— „Ние“ означава аз и ти. Не ти и майка ти. Искаш да живееш с нея — добре. Но не в моето жилище.

Александър вдигна рязко глава:

— Тоест според теб аз тук съм никой?

*

— Не. Но се държиш така, сякаш аз съм никоя.

Дните станаха изпитание. Сутрин свекърва ѝ обясняваше как се вари вода. На обяд размествaше вещите ѝ. Вечер обсъждаше характера ѝ със сина си, сякаш Калина беше недовършен проект.

На третия ден тя каза направо:

— Г-жо Петрова, моля ви, не забравяйте, че това не е ваш дом.

— А според вас семейството трябва да живее разделено? — изсумтя свекървата. — Или предпочитате самотата?

— Предпочитам да живея там, където ме уважават. Където вещите ми остават там, където съм ги сложила.

— Много труден човек сте, Калинче. Късате мъжа си от семейството.

— По-добре сама, отколкото с хора, за които любовта е тест за търпение.

По-късно Калина излезе на площадката и видя торби, в които свекърва ѝ беше натъпкала „ненужното“.
Старите ѝ записки, скици, снимки — всичко смачкано, разкъсано, унищожено.

Тя седя дълго до тези торби, докато съседите минаваха, правейки се, че не забелязват.

Когато се върна, г-жа Петрова бъркаше супа.

— Сварих ти супичка. Сашко много я харесва — каза с победоносен тон.

Калина се приближи спокойно, но твърдо:

— Г-жо Петрова. Утре вече няма да сте тук. И никога повече.

— Какво?! Аз съм майката на мъжа ти!

Калина издържа погледа ѝ. Без страх. С твърда яснота: време е вратата да бъде затворена.

*

Калина каза тези думи тихо, но тежестта им изпълни целия апартамент. В кухнята настъпи гъста тишина. Г-жа Петрова застина с черпака в ръка, сякаш не вярваше, че някой може да ѝ се противопостави.

— Сашо! — извика тя, обръщайки се към сина си, който стоеше в коридора и, както винаги, се опитваше да бъде невидим. — Чу ли какво си позволява тя?!

Александър преглътна и извърна поглед, сякаш изучаваше някаква пукнатина на стената.

— Мамо… стига… — промълви, но думите му се разпаднаха.

Калина го гледаше — и за първи път виждаше не партньор, а човек, който цял живот е бил нечий син, но никога не се е научил да бъде съпруг.

— Утре — повтори спокойно. — Не смятам повече да живея в собствения си дом като квартирант.

— Това е и моят дом! — извика той. — И майка ми има право—

— Право? — повдигна вежди тя. — Право да ми изхвърля вещите? Да заема стаята ми? Да решава вместо мен? Да ми обяснява как да дишам?

Той замълча. Дори той не можеше да защити това.

Г-жа Петрова тресна черпака в плота:

— Никой няма да ме изгони от дома на сина ми! Той ме покани!

— А това е моят апартамент — отвърна Калина остро. — Купен с моите пари. С ясното условие, че тук ще имам пространство, което не трябва да браня.

Александър се завъртя рязко:

— Искаш да кажеш, че тук съм никой? Че дори не мога да се регистрирам?

*

— Ако искаш — регистрирай се — сви рамене тя. — Но уважението не идва с адресната регистрация.

Той млъкна. Думите удариха по-силно от всеки вик.

Нощта беше тежка. Но когато сутринта настъпи, Калина знаеше, че решението е взето още вчера.

Сутринта г-жа Петрова стоеше в коридора с палто и чанта, брадичката ѝ — високо вдигната.

Александър беше до нея — пребледнял, объркан.

— Тръгвам си — заяви свекървата. — Но запомни, Калинче: мъжете такива капризни жени като теб дълго не търпят. Сама си рушиш живота.

Калина отвори вратата и леко се усмихна:

— Самотата започва там, където в дома има трима души, а се чува само един. Аз избирам тишината, не войната.

Г-жа Петрова мина покрай нея като маршал, свален временно от поста. Александър побърза след нея, мърморейки оправдания.

Калина затвори вратата бавно. Съзнателно.

Ръката ѝ не трепна.

Александър се върна след два часа. Стоеше в коридора като човек, попаднал в нов свят.

— Калина… това беше прекалено. Престара се — прошепна.

Тя го погледна спокойно — без гняв, без болка.

— Не. Просто спрях да се пречупвам.

Той седна на стола, прокара ръце през лицето си.

— Майка плака… каза, че съм я предал.

— А ти какво мислиш? — попита тя.

Той свали ръце и я погледна — сякаш за първи път вижда жена с граници.

— Не знам.

— Научи се да знаеш — отвърна тя твърдо. — Семейството не е ситуация, в която един човек се преструва, че всички са доволни. То е уважение към другия. И към пространството му.

*

Александър преглътна:

— Искаш ли да си тръгна?

— Искам да пораснеш — каза тя. — И да разбереш, че семейство означава ние. Не ти и майка ти срещу света. Но само ако го искаш.

Той мълча дълго. После тихо каза:

— Искам да опитам. Без всичко това… Без намесата ѝ. И без моето бягане при нея като малко момче.

Калина кимна:

— Тогава започни с едно: постави граница там, където отдавна трябваше да бъде.

Той пое дъх, сякаш се готвеше за труден разговор:

— Добре. Ще опитам.

Калина го гледаше — без илюзии, но с малка възможност. Крехка, но истинска.

Вечерта апартаментът пак беше тих. Калина мина през стаите — в нейната стая всичко стоеше на мястото си, книгите ѝ — подредени, въздухът — отново неин.

Тя затвори вратата, опря гръб и почувства за първи път от месеци:

домът пак диша.

А може би — за първи път — и двамата.