Вратата на адвокатския кабинет се затвори зад мен с тихо, но окончателно щракване — като ключ, който завърта живота ти в нова посока. Стоях на студените каменни стъпала, стискайки тънък плик. Учудващо лек. Очаквах нещо по-тежко, по-официално — папка, дебели листове, може би дори восъчен печат. Баба винаги говореше за „най-голямото наследство“ с такава тайнственост, че си представях сандък с бижута.

Вътре имаше само два листа.
Първият — стандартен документ с гербов печат, описващ имуществото, което преминава към Милена Ридел.
Вторият — машинописен списък.

Преметнах очи по редовете и почувствах как сърцето ми се смъква.

„Книга, художествена литература, „Ана Каренина“, изд. 1948 — 1 бр.
Книга, класика, Чарлз Дикенс, „Дейвид Копърфийлд“, изд. 1952 — 1 бр.
Книга, европейска класика, Виктор Юго, „Клетниците“, изд. 1955 — 1 бр.…“

На последния ред — сумата: 48 000 лева.
Оценка на частна, стара европейска библиотека.

Библиотеката.
Бабината библиотека — събирана цял живот в стария ѝ провинциален дом. Стотици томове, миришещи на прах, време и тайна. Не милиони. Не имот. Не акции. Само книги.

*

Хартия, за която трябваше да платя данък, да организирам превоз и да поема отговорност.

Телефонът звънна. Лео.

Събрах сили.

— Ало, Лео.
— Е? Какво стана? Всичко наред ли е? Колко е? — гласът му звънтеше от нетърпение.

Толкова очакване. Толкова увереност, че богатството вече е „общо“.

— Не е ясно още… — пресекнах. — Трябва да видя документите. Малко е… сложно.
— О, хайде де! Какво сложно има в парите? — засмя се. — Довечера в „The Gentleman’s Hall“ — резервирал съм маса. Ще празнуваме!

„Нашето“ празнуване.
„Нашите“ пари.

Стомахът ми се сви.

— Не знам, Лео… не съм в настроение.
— Какво значи „не си в настроение“? — гласът му мигновено стана остър. — Милена, най-накрая можем да си поемем въздух! Да затворим кредита, да мислим за нова кола… Не измисляй. В осем те чакам.

Дори не ме изслуша.

Погледнах към плика. Тънката хартия тежеше като камък. А в ушите ми отекваше гласът на баба:
„Миле, най-ценното рядко лежи на повърхността. Трябва да го видиш.“

Сега разбирах.

*

Това беше само началото.

„The Gentleman’s Hall“ беше светая светих за Лео — място за сделки, демонстрации, впечатления. Тежки кожени фотьойли, приглушена светлина, скъпо вино. Аз винаги се чувствах чужда там.

Лео вече седеше и наливаше червено вино. Лицето му светеше.

— Най-после! — целуна ме по бузата. — Казвай! Кога превеждат парите?

Трудно ми беше да изрека истината.

— Всичко е оформено… но наследството е малко по-различно.
— Различно? Какво, баба ти се оказала криптокралица?

— Не… оставила ми е… библиотеката си. Всичките книги. На село.

Настъпи пауза.

— Книги? — повтори той. — За това е ставало дума?
— Оценена е на четиридесет и осем хиляди лева.

По лицето му премина разочарование. После — сметкаджийско спокойствие.

— Е, не са милиони. Но все пак пари. Можем да…

И той започна.
Да планира.
Да смята.
Да решава.

За нещо, което нямаше нищо общо с него.

— Това е нашият шанс, Милена! — очите му блестяха. — Нашият!

Аз мълчах. И преглъщах сълзите.

В този „наш“ свят не съществуваше въпросът:
„А ти какво искаш, Миле?“

*

Излязох навън. Студът ме удари като шамар. Телефонът звънна — Елица, сестра ми.

— Разбра ли вече?
— Да… книги са.
— Милена! Това е прекрасно! — гласът ѝ беше топъл. — Баба ти е повярвала на теб повече от всеки друг.

Сърцето ми се стегна.

— А Лео… искаше пари.
— И това ти подсказва достатъчно — каза Елица. — Ела при мен. Ще си поговорим.

Но преди да отида при когото и да било, трябваше да видя истината ясно.

Когато се върнах вътре, Лео тъкмо приключваше разговор по телефона. Когато ме видя, се оживи.

— Милена, няма да правим драма заради книги, нали? Помислих си — можем да продадем част от тях. Редки издания вървят добре…

— Говори ли с майка си? — прекъснах го.

Затихна.

— Е, и? — намръщи се. — Притеснява се за нас. И каза, че… с такава сума не може да се очаква много.

И тогава го видях истински.

— Лео — казах спокойно, — това не са твои пари. Нито твои решения.

*

Усмивката му увисна.

— Ние сме семейство. Трябва…
— Трябва — прекъснах — ти да разбереш, че не съм инвестиция.

Станах.

— Утре отивам на село. Трябва да поема библиотеката.
— Но защо?! Милена, това са само стари книги!

Погледнах го през рамо.

— За теб — стари книги.
За мен — целият свят.

Бабиният дом ме посрещна с тиха топлина. Влязох в хола, където стояха рафтовете — пълни с нейни бележки, спомени, живот.

Прокарах пръсти по един от томовете.

И разбрах напълно.

Нито пари, нито сделки, нито чужди планове могат да заменят това.

Наследството не беше богатство.

Беше избор.

И за първи път от години — избрах себе си.