— Апартаментът? — Марко избутa чинията с недоядената вечеря. Звукът на порцелана, плъзгащ се по стъкления плот, разряза тишината. — Ти нормална ли си, Ева? Да заложим жилището си? За някакъв… салон?

Гледаше я неразбиращо, почти уплашено, сякаш беше предложила да запалят дома им. Евелина бавно издиша, усещайки добре познатата тежест — нуждата от обяснения и оправдания. Огледа кухнята: перденца на дребни цветчета, които мразеше, но търпеше, защото бяха останали от майка му; старият хладилник, който нощем бучеше като умиращ земен пчелар. Тази „уютност“, събрана от компромиси, изведнъж ѝ заприлича на клетка.

— Не съм казала, че ще го направя — гласът ѝ звучеше равен, макар пръстите да стискаха ръба на масата до побеляване. — Казах, че е една от опциите. Проучвам възможностите. Банков кредит, например. Но за него трябва обезпечение. Или поръчители.
— Седемдесет хиляди лева! Ева, чуваш ли се? Това е лудост! — Той прокара ръка през късо подстриганата си коса, раменете му се напрегнаха. — Имаш стабилна работа, добра заплата. Защо ти е всичко това?

„Стабилна работа.“ Осем години в чужд салон. Осем години да слуша капризите на клиентките, да гаси скандали между служителите, да изпросва отстъпки от доставчиците, а вечер да се прибира и да чува: „Как е фризьорският ти салон?“. Той никога не разбираше разликата между салон от висок клас и обикновена „фризьорница“. За него мястото винаги беше едно — място, където тя „разкрасява богаташките“.

*

— Искам нещо свое, Марко. Не само да подстригвам и боядисвам. Да създавам. Да ръководя. Всичко съм пресметнала. Имам план. И имам тридесет и пет хиляди лева собствени спестявания.
Той се отпусна назад в стола, лицето му се издължи.

— Тридесет и пет? Откъде? — в гласа му се чу не толкова изненада, колкото подозрителност, сякаш тя беше пестила тези пари тайно, за „черен ден“, далеч от него.
— От бонуси, от допълнителна работа — вдигна рамене Евелина. — Казах ти, че с Лена консултираме нови салони. Не всичко вкарвах в общия бюджет. Пестях.

Настъпи тишина — гъста, лепкава. Марко гледаше през прозореца, където бавно падаше ноемвреният здрач, а в панелките отсреща светваха жълтите лампи. Ноември в техния квартал беше особено унил: голи дървета, локви с тънък лед, хора, които вечно бързаха с приведени рамене.

— Не мога да говорим за това сега — изправи се рязко, столът изпука. — Главата ми ще се пръсне. Това е твърде сериозно. Твърде рисковано.
— Животът е риск — прошепна Евелина, но той вече вървеше към коридора, хващайки се за касата на вратата, сякаш търсеше опора.

Тя остана сама, гледайки чинията с изстиващите макарони. Вътре в нея всичко кипеше. Не чакаше одобрение. Чакаше поне опит да бъде разбрана. А вместо това — стена. Същата стена, която осем години брак се опитваше да заобиколи или разбие. Напразно.

*

Евелина още дълго стоя в тишината, сякаш стъпките му продължаваха да отекват в стаята. Познаваше този ритъм — отдръпване, избягване на конфликти, надеждата, че темата ще „изчезне“. Този път обаче нищо нямаше да изчезне.

Стана, бавно премина през кухнята, плъзна пръсти по студения плот. Разбра ясно: мечтата ѝ не е просто нов етап. Това е граница. Линия, от която Марко се страхуваше.

Когато влезе в хола, той стоеше до прозореца, опрял длани на перваза. Тялото му беше напрегнато като струна, и всяка дума можеше да я скъса.

— Марко — каза тихо тя.

Не се обърна.

— Искам само да разбера — издиша той след миг, — защо да разбиваш нещо, което работи? Имаме нормален живот. Стабилност. Защо ти е малко?

Евелина приближи, спря се близо до него, но остави пространство — достатъчно, за да не го притиска, и достатъчно, за да я чуе.

— Нормален живот не значи щастлив — каза меко. — А стабилността не е цел, а средство. Искам да живея своя живот, Марко. Не чужд.

Той стисна перваза до болка.

— А ако не успееш? — гласът му леко трепна. — Знаеш ли какво е отново да започнеш? Пак кредити, пак лишения. Не искам да се връщам там. Не искам пак да нося всичко сам.

*

За първи път тя чу нещо ново в думите му: страх. Не гняв. Страх от минали грешки, които тя не беше живяла, но които той помнеше болезнено добре.

— Не възнамерявам да те оставя сам — поклати глава Евелина. — Това е наш път. Но салонът е моят шанс. Единственият. Не мога цял живот да бъда просто добър работник в чужд бизнес.

Марко се изправи рязко.

— Значи вече си решила? — погледна я — очите му зачервени, но твърди.
— Да. Решила съм. — Гласът ѝ не трепна. — Но бих искала да минем през това заедно.

Той дълго я гледа — сякаш търсеше отговор между думите. После седна тежко на дивана и скри лицето си в ръце.

— Не искам да те губя, Ева — каза глухо. — Но не знам как да живея в свят, в който ти искаш повече, а аз… съм останал там, където е безопасно.

Тя седна до него, сложи внимателно ръка на рамото му. Той не се отдръпна.

— Никой не ти казва да се хвърляш без предпазна мрежа — прошепна. — Имаш право да се страхуваш. Но аз нямам право да се отказвам от себе си, само за да не се страхуваш ти.

Той свали ръцете от лицето. В погледа имаше объркване, но стената вече я нямаше.

*

— Какво искаш от мен сега? — попита тихо.
— Само едно: не изграждай стени. Не бягай, когато разговорът стане сериозен. Просто… бъди близо. Докато направя първата крачка.

Марко издиша тежко, раменете му се отпуснаха.

— Добре — каза след дълга пауза. — Не мога да обещая, че ще подкрепя всяко твое решение. Прекалено много ме е страх от всичко това. Но… ще опитам да не преча. И ще опитам да разбера.

Евелина не се усмихна — моментът беше твърде крехък. Но нещо в нея се размекна.

— Това ми стига — прошепна.

Той кимна и сложи ръка върху нейната — за пръв път тази вечер не от страх да не я загуби, а от желание да бъде до нея.

И тогава Евелина разбра: пътят ѝ едва започва. А дори Марко да върви по-бавно, отколкото ѝ се иска, той все пак върви. А това е движение напред.