В слушалката настъпи гъста, задушаваща тишина. Чуваше се само далечният шум на нечий офис. След няколко секунди се обади несигурният, леко изкривен от телефона глас на Мартин.

— Ива, може би се бъркаш? Какво изобщо говориш?

Ивана стоеше насред спалнята, озарена от безразличната сутрешна светлина. Погледът ѝ беше прикован в отворената дървена кутийка върху тоалетката — ръчно резбована, подарък от Мартин за първата им годишнина. Аленото кадифе вътре зееше празно в двете най-важни отделения.

Там, където още вчера сутринта лежаха тънко златно синджирче с капковидно висулка и миниатюрни обеци-топчета, сега имаше две тъжни, осиротели вдлъбнатини. Тя не се беше объркала. Носеше тези обеци почти всеки ден, а вчера за пръв път от месец ги бе прибрала, за да сложи други. Помнеше го с ритуална точност.

— Не се бъркам — гласът ѝ беше равен и студен като метал. Без паника. Само прецизна, ледена ярост. — Изчезнали са ми златният синджир и обеците. Тези, които майка ти ни подари на сватбата.

— Почакай, може да си ги оставила някъде… знаеш, без да мислиш…

— Не, Мартин — прекъсна го тя рязко. Пръстите ѝ се стегнаха около телефона. — Нищо не съм оставяла никъде. И това не е всичко. Помниш ли новия флакон „Chanel“, който ми донесе от командировката? И него го няма. Вчера едва махнах фолиото. А черешката на тортата — от портфейла ми в коридора липсват петдесет лева. Точно една банкнота. Вчера в този дом имаше само един гост. Твоята сестра — Елица.

*

Ивана тръгна през апартамента. Всеки неин крач беше като удар с чук, забиващ пирон в ковчега на спокойствието им. В коридора отвори чантата си, извади портфейла и го отвори сякаш провеждаше следствен експеримент. Да — всичко съвпадаше.

Дребни пари, банкови карти и празно място, където вчера лежеше новата, твърда банкнота — току-що изтеглена от банкомата за уикенда. Спомни си как Елица, минавайки покрай шкафа, хвърли бегъл поглед към чантата ѝ. Тогава това ѝ се стори обикновено любопитство. Сега изглеждаше като хищнически интерес.

— Елица? Ива, не може да бъде. Да, разхвърляна е, може да изстреля нещо без да мисли, но да краде? Това вече е прекалено. Сигурна ли си, че…

— Напълно съм сигурна, Мартин. И тя го направи! — Ивана не извика, но в гласа ѝ се появи остра, режеща нотка, която проряза въздуха. Той не ѝ вярваше. Бранеше сестра си, вместо нея. В тона му тя чуваше не желание да разбере какво се случва, а инстинкт да замаже скандала.

— Седеше тук, пиеше ми чая, усмихваше се, а същевременно търсеше какво може да прибере. Знаеше, че няма да я следя в моя собствен дом…

*

Ивана се отпусна на ръба на леглото, сякаш краката ѝ внезапно се бяха предали. Телефонът в ръката ѝ беше горещ — сякаш нагрят от собствената ѝ ярост. Гласът на Мартин все още отекваше в главата ѝ.

— Ива… изчакай. Ще говоря с Елица. Може да е недоразумение. Може случайно…

— Случайно да открадне злато, парфюм и пари? — гласът ѝ остана хладен. Пауза, по-убийствена от вик. — Чуваш ли се какво говориш?

От другата страна последва продължително, безпомощно издишване. Неговият обичаен опит да омекоти ситуацията. Днес — безполезен.

— Сега не мога да говоря — промълви. — Имам съвещание. Вечерта…

— Не. Вечерта ще е късно. — Ивана дръпна рязко пердето. Слънцето блесна в очите ѝ, но тя не мигна. — Днес. До довечера. Моите вещи трябва да са върнати. Как ще го направите — не ме интересува. Но днес, Мартин.

За пръв път той нямаше отговор. Тишината тежеше като камък. Накрая:

— Ще… опитам.

Връзката прекъсна.

Ивана остави телефона на перваза и затвори очи. Вдиша дълбоко — като човек, който се готви да скочи в ледена вода. После се изправи и бавно затвори празната кутийка, сякаш затваряше книга, към която няма да се върне скоро.

*

В този миг ключалката на входната врата тихо щракна. Мартин никога не се прибираше посред деня.

Ивана излезе в коридора. Той стоеше в прага — блед, с треперещи пръсти, стискащи ключове. По лицето му се четяха срам, гняв и безизходица.

— Призна ли си? — попита тя тихо, но думите ѝ бяха остри като нож.

Мартин затвори очи.

— Каза, че ги „взела за малко“. Бижутата — за някакво парти. Парите — щяла да ги върне. Парфюма… „взела да пробва“. Ти я знаеш… не било от злоба…

— Къде са ми нещата? — повтори Ивана, като всеки звук падаше тежко.

Той не отговори.

И това беше отговорът.

Тя се изправи, сякаш стоманена ос премина през целия ѝ гръбнак.

— Добре. Слушай внимателно. — Гласът ѝ беше ясен, стабилен, почти делови. — Вземаш колата, отиваш при нея и има два варианта: или днес ми връща всичко — в пари или вещи — или можеш да се нанесеш при нея, докато измислите какво да правите. Аз няма да живея под един покрив с хора, които ме смятат за отворена касичка.

— Ива… стига. Това е сестра ми…

— А аз кой съм, Мартин? — тя направи крачка към него, а той се отдръпна инстинктивно. — Жената, с която живееш? На която обеща подкрепа? Или онази, чиито вещи може да оставиш да бъдат откраднати, само и само да „няма скандал“?

Устните му се раздвижиха, но думи не излязоха. Погледът му падна към пода.

*

— Днес избираш — добави тя тихо. — Не между мен и нея. Между достойнство и страхливост.

Той стоя така дълго, сякаш за пръв път я виждаше истински.

След няколко минути вече обуваше обувките си.
Преди да излезе, каза тихо:

— Ще го оправя.

Ивана кимна. Без вяра. Но с достойнство.

Вратата се затвори след него.

Остана сама. Затвори празната кутийка, като затваря глава от живота си. После прошепна гласно — като печат върху решение:

— Ако днес не ми върнат нищо… утре аз ще си събера моите.

Това не бе заплаха.
Това бе край.
И началото на нейния собствен избор.