Емилия се вторачи в цифрите върху касовата бележка, а светът около нея сякаш замръзна. Три хиляди и шестстотин лева. Прочете сумата три пъти, надявайки се да е грешка или измама на умората. Но цифрите стояха там — ясни, дебели, неумолими.

Келнерът Марин стоеше наблизо с измъчена усмивка, очевидно очаквайки плащане. На съседните маси продължаваха разговори, смях, звън на чаши. Данка разказваше на приятелката си за новия си тоалет за 150 лева, а Петър се хвалеше леко прекалено с часовника си.
А Любен… Любен го нямаше вече повече от петнадесет минути.

— Госпожо, моля да ме извините за безпокойството — Марин се наведе леко и понижи гласа си. — Вашият съпруг помоли сметката да бъде дадена точно на вас. Каза, че вие винаги покривате семейните събирания.

Гърлото на Емилия пресъхна. Кога Любен беше казал това? Тя ясно помнеше разговора им вкъщи — той обеща да организира всичко и да поеме разходите. „Не се тревожи, скъпа“, уверяваше я. „Това са моите родители, аз ще се погрижа.“
А сега… това.

Ръката ѝ трепереше, когато отново погледна сметката.
Игристо вино — 38 лв. бутилката, черен хайвер — 120 лв. порцията, сложно рибно ястие — 48 лв.
Двадесет души. Почти 180 лева на човек.

*

— Може би да изчакаме съпруга ми? — предложи тя внимателно.

Марин пристъпи от крак на крак.

— Разбирам, но моята смяна свършва, а касата скоро ще се затвори. Трябва да предам отчета…

И тогава Емилия забеляза двамата мъже в скъпи костюми, които я наблюдаваха от съседната маса. Единият прошепна нещо, другият кимна. Никога не ги беше виждала сред поканените.

Данка се разсмя силно, накитите ѝ блеснаха — ново колие, нови обеци, нов пръстен. Кога успя да го купи?

— Извинете, къде е разплащателният отдел? — попита Емилия.

— На първия етаж, до входа. Но можете да платите и тук, с карта — Марин извади терминала.

Емилия посегна към чантата си, но спря. На общата им сметка имаха около 1 200 лева. Стигаше за една трета.

— Всъщност… ще изчакам съпруга си. Това е сериозно решение.

Марин видимо се стегна.

— Госпожо, моля… ако касата се затвори…

— И какво ще стане? — Емилия го погледна внимателно. В очите му проблесна нещо като страх.

*

Емилия усети натиск в гърдите, сякаш нещо ѝ притискаше ребрата. Вече беше ясно: Любен няма да се върне. Не и сега.

Тя стана.

— Марин, ще се оправя. Само ми дайте малко време.

Но Марин внезапно побледня, гледайки зад нея.

Емилия се обърна. Двамата мъже вече не криеха погледите си. Единият тръгна към нея — бавно, уверено.

— Госпожа Станева? — гласът му беше спокоен, но твърд. — Предполагаме, че съпругът ви скоро ще се присъедини към нас. Или ще платите сметката сама?

— Кои сте вие? — попита Емилия, изправяйки се.

Мъжът се усмихна леко.

— Хора, с които Любен има работа. Да кажем… отдавна. Може би не ви е казал защо е това празненство?

Студ я обля.

— Какво искате да кажете?

— Че съпругът ви има дългове — каза той обикновено. — И това събиране беше предназначено да покаже, че още контролира положението. Че има пари. Че може да бъде щедър.

Той се наведе леко.

— А пари няма. Затова разчиташе на вас.

*

Емилия отстъпи назад.

— Любен… има дългове?

— Значителни. Отдавна. Вашето плащане щеше да е първи жест. Но изглежда, че съпругът ви е напуснал ресторанта.

— Как така „напуснал“?!

— Проверете задния изход.

Марин — само с един треперлив жест — потвърди.

Емилия разбра истината: Любен беше избягал.
Оставил я сама.
Със сметка от 3 600 лв.
И с хора, които го търсят.

Тя се запъти към коридора, но Данка се появи внезапно.

— Еми! Какво се случва?! Казаха ни, че сметката… а Любен…

— Любен си тръгна — каза Емилия спокойно. — Преди всички.

— Как така?! — Данка почти писна.

Емилия вече виждаше всичко ясно: масите, гостите, Марин, мъжете в костюми… и празното място, където би трябвало да стои Любен.

Празнота.

— Ще платя половината — каза тя, връщайки се към Марин. — Само половината. Другото е отговорност на съпруга ми.

Мъжът в костюма повдигна вежди.

— Смело.

— Разумно — отговори тя. — Вие имате работа с него. Не с мен.

Тя въведе сумата — 1 800 лева — и върна терминала на Марин.

*

— Ето. Ще предадеш отчета.

Марин се отпусна с облекчение.

Мъжът в костюма огледа Емилия.

— Ако Любен не се свърже с нас до два дни, ще го намерим сами. Към вас нямаме забележки. Днес постъпихте достойно.

Те се отдръпнаха.

Данка се приближи трескаво:

— Еми, какво изобщо става? Къде е Любен? Какви дългове? Как…

Емилия преметна чантата си.

— Ще говорим у дома. Ако Любен се прибере.

И излезе от ресторанта — уверено, без страх, без да се обръща.
Пред нея имаше много въпроси.
И много тишина.

Но едно беше ясно:
Оттук нататък върви сама.

И решенията ще бъдат нейни.