— Какво правят всички тези хора в апартамента ми? — погледнах с недоумение към съпруга си.
— Здравей! Вече се прибра? — звънлив детски глас се разнесе в коридора, когато Клара отключи вратата.
Клара застина на прага с куфара в ръка. Срещу нея стоеше непознато момче на около осем години, държащо играчка-количка.
— Мамо, дошла е някаква жена! — извика той, без да изчака отговор.
От кухнята излезе млада жена с кухненска кърпа.
— Добър вечер — каза тя предпазливо. — Кого търсите?
По гърба на Клара премина студена тръпка.
— Аз… прибрах се у дома — отвърна тихо и остави куфара на пода. — Това е моят апартамент.
Жената повдигна вежди в изненада.
— Вашият? Но ние го наехме за седмица от Марк. Настанихме се вчера.
— От кой Марк? — попита Клара, макар че вече се досещаше.
— От собственика — обясни жената, приближавайки се. — Каза ни, че апартаментът е изцяло на наше разположение до следващия понеделник.
В този момент в коридора се появи висок мъж.
— Какво се случи, Лена? — попита той и погледът му се спря на Клара.
— Госпожата твърди, че апартаментът е неин — отвърна Лена.
— Сигурно е станала грешка — каза мъжът любезно, но категорично. — Ние платихме и имаме потвърден наем.
— Няма никаква грешка — отвърна Клара и показа документа за собственост. — Това е моят апартамент. А Марк е моят съпруг.
Мъжът и жената размениха смутени погледи.
— Том, обади се на Марк — прошепна Лена.
— Не е нужно — намеси се Клара. — Аз сама ще му се обадя.
Тя набра номера му, но телефонът дълго даваше свободно. Изпрати му съобщение: „Прибери се. Спешно.”
— Вижте — каза Том — ние дойдохме от Ванкувър. Имаме две деца. Платихме за престоя и сега нямаме къде да отидем.
— А аз след три дни командировка нямам сили да разбера защо чужди хора живеят в дома ми — отвърна Клара. — Ще изчакаме съпруга ми. Той трябва да даде обяснение.
Мина почти час. Лена се затвори в стаята с децата, а Том нервно обикаляше кухнята. Клара седеше във фотьойла и се опитваше да осмисли случващото се.
Накрая ключът изтрака в бравата. Марк влезе с торби в ръце.
— Здравейте на всички! Купих… — спря рязко, виждайки жена си. — Клара? Нали трябваше да се върнеш утре?
— Тогава обясни защо в апартамента ми живеят непознати? — попита тя хладно.
Марк бавно остави торбите на пода, лицето му побледня.
— Мога да обясня…
— Надявам се — отвърна Клара. — Защото изглежда така, сякаш тайно си отдавал апартамента под наем.
Том излезе от кухнята.
— Наистина ли сте семейство? — попита той Марк.
— Да — Марк прокара ръка през косата си. — Клара, можем ли да поговорим навън?
Двамата излязоха на площадката пред апартамента, а Марк затвори плътно вратата.
— Слушай, исках да ти кажа… просто не намерих подходящ момент.
— А кога точно е подходящият момент, за да признаеш, че отдаваш апартамента ми без моето знание? — гласът на Клара трепереше от напрежение.
— Нашия апартамент — опита се да поправи той.
— Моят — отряза тя. — Наследих го от баба ми преди брака.
Марк спусна поглед.
— Имах финансови проблеми. Дълг. Не исках да те тревожа.
— Какъв дълг? — попита остро Клара. — Винаги сме решавали паричните въпроси заедно.
— Започнах да залагам… спортни залози. Първо загубих малко. После се опитах да наваксам и… — той замълча. — Ситуацията стана сериозна.
— И затова реши да даваш апартамента под наем зад гърба ми? — поклати глава Клара. — От колко време го правиш?
Настъпи прекалено дълга пауза.
— Три месеца. Само когато пътуваш. Планирах всичко така, че наемателите да си тръгват преди да се върнеш.
— Но този път не се получи — усмихна се горчиво Клара. — Прибрах се по-рано и всичко ти се разкри.
— Тези хора наистина са в трудна ситуация — опита се да смени темата Марк. — Синът им има специални потребности. Дошли са за консултация и нямат къде да останат.
— Не сменяй темата — прекъсна го Клара. — Говорим за теб. Лъгал си. И би продължил да лъжеш.
В този момент вратата се открехна и Том се показа притеснено.
— Извинете, че се намесвам — каза той — но наистина нямаме къде да отидем. Платили сме за седмица. А утре имаме важна консултация за сина ни.
Клара пое дълбоко дъх.
— Можем да се преместим в евтин хотел — продължи Том — но бюджетът ни е напрегнат до край.
— Върнете се вътре — каза накрая Клара. — Трябва ми време да помисля.
Вечерта мина в напрежение. Клара позволи на Том и Лена да използват едната стая, а тя се настани в другата с Марк. Вечеряха на смени, избягвайки да се срещат.
Когато децата заспаха, възрастните се събраха в кухнята.
— Трябва да се извиня на всички — започна Марк. — Това е изцяло моя вина.
— Как намерихте този апартамент? — попита Клара Том.
— През сайт за краткосрочни наеми — отвърна той. — Избрахме го заради местоположението. Клиниката, в която трябва да отидем утре, е съвсем наблизо.
— А от кога стои обявата там? — обърна се тя към мъжа си.
— От първото ти пътуване — призна Марк. — Обикновено всичко минаваше гладко.
— Значи го правиш редовно? — гласът на Клара стана леден…
Клара усещаше как въздухът в кухнята става все по-тежък, сякаш всяко поемане на дъх ѝ струваше усилие. Марк седеше срещу нея, впил ръце в плота, като човек, който се страхува, че ще падне, ако се пусне. Том и Лена го гледаха неловко, сякаш се страхуваха, че една грешна дума може да ги остави без покрив над главата.
Клара прокара пръсти през косата си и седна.
— А парите? — попита тя, вперила поглед право в Марк. — Какво направи с парите, които взе от тях? А от другите семейства?
Марк захапа устна.
— Дадох ги за дълга. Не всички… опитах се да закърпя положението. Клара, трудно е да го кажа, но… прекалих. Наистина прекалих.
— Лъга ме три месеца, Марк. Три месеца, през които непознати са влизали в дома ми, спели са в леглото ми, ползвали са вещите ми. А ти си се държал така, сякаш всичко е наред.
— Знам. Приемам всичко, което искаш да ми кажеш. Всяко наказание. Но те моля… не взимай решения в гняв.
Клара се изсмя сухо, почти болезнено.
— Ти поне не си взел решения в гняв, а от страх. От страх и от егоизъм. Криеше, манипулираше, лъжеше. Пишеше ми сладки съобщения, докато в къщата ни живеят чужди хора, а аз нямам представа.
Тя започна да крачи напред-назад, неспокойна.
— Том, Лена… съжалявам за това, през което минавате. Вие нямате вина. Но трябваше да чуя всичко, преди да реша какво да правя.
Том кимна, гледайки в пода.
— Ние не искаме проблеми. Можем да си тръгнем утре сутрин, след консултацията на Саша. Нямаме резервно място, но… ще намерим нещо. Не искаме да ставаме товар.
Лена добави тихо, със свит глас:
— Само да е по възможностите ни… Тук всичко е толкова скъпо…
Клара погледна към нея, после към Саша — мирно заспал на дивана с глава върху възглавницата. Този малък, изморен силует я прободе като тиха болка.
— Няма да ходите никъде тази вечер — каза тя твърдо. — Късно е, децата спят, а и вие сте изтощени. Останете до сутринта. А утре… ще сложим ред във всичко.
Марк направи опит да докосне ръката ѝ.
— Клара…
Тя дръпна ръката си веднага.
— Не. Сега не.
Обърна се към Лена и Том.
— Лягайте спокойно. Няма да ви изгоня посред нощ, независимо какво е направил съпругът ми.
Лена се разплака от облекчение.
— Благодаря… не знаете колко много значи това.
— Знам — отвърна Клара тихо. — Знам много добре.
Щом Лена и Том се прибраха в стаята, в кухнята се възцари полумрак и мълчание. Марк седна в единия край, сякаш се страхуваше да се доближи. Между двамата зееше пропаст — студена, дълбока, по-болезнена от всички предишни техни спорове.
— Клара, моля те… кажи нещо — промълви Марк. — Каквото и да е. Изкрещи ми, обвини ме, намрази ме. Само не мълчи така… това ме убива.
Тя пое бавно въздух.
— Марк, осъзнаваш ли поне колко дълбоко е това предателство? Не става дума само за пари. Става дума за решения, които си взимал вместо мен. За театър, който си играл три месеца. За това, че си използвал отсъствията ми, за да превърнеш дома ми в наемен апартамент.
Марк седеше прегърбен, без да вдига поглед.
— Знам. И искам да го оправя…
— Какво точно да оправиш? — прекъсна го тя. — Дълга? Доверието? Дома? Ако се бях върнала ден по-късно, нямаше дори да ми кажеш. Щеше да продължиш. Щеше да ме целуваш за довиждане, а пет минути по-късно да пускаш чужди хора в хола ми.
Марк закри лицето си с ръце.
— Да… вероятно така щеше да бъде. Уплаших се. Помислих, че ако ти кажа, ще ме сметнеш за провал. За човек, който не може да се справи.
— Ти избра най-лошия възможен начин — заключи тя уморено.
Над тях увисна тишина — тежка, лепкава.
След няколко минути Клара стана.
— Утре ще се обадя на адвокат. Искам да знам какви са ми възможностите. Законно. Не го приемай като окончателно решение… а като нормална реакция на това, което си направил.
Марк пребледня.
— Клара… моля те… не развод.
— Не обещавам нищо, Марк. Не след тази вечер. Единственото, което обещавам, е че утре ще говорим с по-ясна мисъл.
Тя тръгна към вратата на спалнята, но се спря за миг.
— И тази нощ няма да спим заедно.
Марк само кимна, с влажни от задържани сълзи очи.
— Разбирам.
Клара влезе в стаята и затвори вратата.
Сутринта дойде рано. Децата на Том вече тичаха из коридора, Саша седеше в прегръдките на Лена, сънлив и мълчалив. Клара им направи кафе и закуска, а Том благодареше толкова пъти, че вече не знаеше какво казва.
— Ще ти платим за допълнителната нощ, моля те…
— Нито дума за пари — прекъсна го Клара. — Не сте виновни.
Събраха си вещите, а преди да тръгнат към клиниката, Лена я прегърна.
— Желая ви сила. Предстоят ви трудни решения.
Клара се усмихна тъжно.
— Знам. Но ще се справя.
Когато вратата се затвори след тях, в апартамента се спусна тишина, почти оглушителна. Марк излезе от спалнята — изтощен, пречупен, изгубен.
— Клара… можем ли да поговорим?
Тя го погледна без изражение.
— Ще поговорим. Но не сега. Първо трябва да реша какво искам аз. Не ние. Аз.
Марк само кимна, сякаш се страхуваше да каже още нещо.
Клара взе телефона си, хвърли якето на раменете си и излезе, без да се обърне назад. Не знаеше точно накъде върви — към адвокат, към психолог или просто на дълга разходка.