Тези думи прозвучаха така, сякаш някой се опита да ме дръпне надолу точно в момента, когато най-сетне бях излетяла нагоре.

Ема излезе от кабинета на директора и се подпря на стената в коридора. Ръцете ѝ леко трепереха — не от страх, а от емоциите, които кипяха в нея. Шефът току-що беше обявил повишението ѝ. Петнадесет хиляди лева на месец. Сума, която звучеше почти нереално след онези четири и половина, които получаваше през последните три години.

Три години упорита работа, допълнителни курсове през уикендите, безсънни нощи над отчети. Три години, в които колегите си тръгваха в шест вечерта, а тя оставаше до десет. Три години, в които отпуската ѝ отиваше за професионални семинари, а не за море. И ето резултатът: старши мениджър „Бизнес развитие“ и заплата, за която преди не би си и помислила.

У дома Леон вече подреждаше масата. Той работеше като технически ръководител на строителен обект и получаваше шест хиляди лева. Не е зле, но с наем от двe хиляди и петстотин трудно се спестява. Последните години успяваха да за sidehookват най-много по хиляда и петстотин на месец — и то не винаги. А за първоначална вноска по ипотека бяха необходими поне сто хиляди. При техния темп щяха да спестяват още пет години.

— Леон, имам новина — каза Ема, влизайки в кухнята.
— Каква? — попита той, докато сипваше супа.
— Повишиха ми заплатата. На петнадесет хиляди.
Леон застина с черпака в ръка.
— Сериозно?
— Напълно. Обявиха го днес. Влиза в сила от първо число.

*

Той се приближи до нея и я прегърна силно.
— Ема, това е невероятно! Знаех си, че ще успееш!

Тя почувства как напрежението от деня се изплъзва от тялото ѝ.

— Леон, сега можем да започнем да спестяваме истински. Ако отделям по осем хиляди на месец, за година ще сме събрали почти цялата първоначална вноска!
— За година? — той я погледна. — Това е бързо.
— Много бързо — усмихна се тя. — Разгледах ипотечните програми. Има добри варианти. Ако вземем двустаен за около четиристотин хиляди, месечната вноска ще е към три и половина. Напълно постижимо.

Леон кимна замислено.
— В добър квартал?
— Да, не в центъра, но в хубав жилищен район с училища, магазини, транспорт.

— Това е страхотно! — отново я прегърна той. — Най-сетне ще имаме собствен дом!
— Най-сетне — повтори Ема.

Вечеряха, обсъждайки подробностите. Леон предложи и той да спестява повече — поне по две хиляди. Ема се съгласи. Плановете им започнаха да придобиват ясни рамки.

В събота дойде свекърва ѝ — Грета Мюлер. Както винаги донесе печива, пълнени пелмени и компот. Ема я посрещна любезно, макар отношенията им винаги да бяха малко напрегнати. Грета имаше навика да дава непоискани съвети и да критикува за дреболии.

Докато пиеха чай, Ема — все още изпълнена с ентусиазъм — сподели новината:
— Госпожо Мюлер, повишиха ми заплатата.
— Наистина? — Грета повдигна очи. — И на колко?
— На петнадесет хиляди.
Гретa се изненада.
— Охо. Това е доста. Значи в семейството вече има истински издръжник.

*

Ема се смути — тонът на свекърва ѝ беше странен, почти надменен.

— Просто се старая — отвърна тя спокойно.

— Разбира се, разбира се — каза Грета и смени темата.

Но думата „издръжник“ остана да звучи в мислите на Ема.

Месец по-късно Ема получи първата си заплата по новата ставка и веднага прехвърли осем хиляди в спестовната сметка. Леон отдели две хиляди. Целта се приближаваше.

Започнаха огледи на апартаменти, вечерни обсъждания, вълнения и мечти.

След месец Грета дойде отново — този път без печива. Седна до Ема в кухнята.

— Емо, ти вече си заможна жена — започна тя предпазливо.
— Не бих казала. Добра заплата не значи богатство.
— За мен петнадесет хиляди са цяло състояние… — въздъхна Грета. — А аз с две хиляди пенсия едва свързвам двата края.
Ема се напрегна.
— И… имам един малък проблем — продължи Грета. — Преди години взех заем за ремонт. Плащам по дванадесет хиляди на месец. За мен е тежко.

Ема вече разбираше накъде върви това.

*

Ема остави лъжицата и седна срещу нея.

— И какво искате да кажете?

Грета сви рамене, сякаш сама не беше сигурна дали постъпва правилно:

— Може ли… за известно време… да ми помагаш? Само дванадесет хиляди на месец. За теб това са стотинки. А за мен — спасение.

„Стотинки.“ Това я засегна най-много.

— Ще ти ги върна, щом мога — прибави бързо Грета. — Какво ти е, жал ти е ли?

Ема я погледна спокойно, но твърдо.

— Госпожо Мюлер, нека си го кажем направо. Искате аз да изплащам вашия кредит.

— Само докато ми олекне! — възкликна Грета. — Нали сме семейство. Мислех, че го разбираш.

— Разбирам какво е семейство — отвърна Ема. — Но помощта е избор, не задължение.

Мълчание.

— Леон знае ли? — попита Ема.

Грета отклони поглед:

— Говорили сме… Той каза, че може би няма да можеш. Но аз си помислих — защо не? Та ти вече толкова печелиш.

Ема въздъхна.

*

— Разбирам. Но аз няма да изплащам този кредит.

Грета скочи:

— Ето така ли? Парите ти удариха в главата! А аз така се надявах, че Леон се е оженил за жена, която знае какво е семейство!

— Знам какво са граници — отвърна Ема тихо.

Свекърва ѝ тръшна вратата и си тръгна.

Вечерта Леон се прибра уморен, но погледът му веднага се промени, щом видя лицето на Ема.

— Майка ми беше, нали?
— Беше. И да — поиска.
Леон въздъхна тежко.
— Извинявай, Емо. Аз трябваше да ѝ кажа. Знам, че тя притиска. Няма повече да те замесвам.

Ема се смекчи.

— Мога да помагам на майка ти. Но не за сметка на нашето бъдеще. И не защото някой ме задължава.

*

Той кимна.
— Правилно. Говорих с нея. Не прие лесно, но… така трябва.

Осем месеца по-късно подписаха договор за двустаен апартамент в нова сграда. Когато Ема предаде документите и спестяванията, тя почувства дълбоко, истинско удовлетворение.

Грета се нуждаеше от време да приеме новия ред. Сърдеше се, връщаше се, пак опитваше — но Леон вече умело поставяше граници.

Когато Ема и Леон за пръв път влязоха в своя нов дом — празен, още миришещ на боя — тя се усмихна тихо:

— Това не е заради парите. Това е заради уважението.

Леон я прегърна.

— И заради това, че се справихме. Заедно.

Ема кимна — и за първи път се почувства истински у дома.