„А ти изобщо изкара ли тези пари, за да правиш такива подаръци на роднините си?“ — въпросът на съпругата, след който бракът се пропука

Декември връхлетя града необичайно рано — още в първите дни витрините на търговските центрове светнаха с гирлянди, а въздухът се изпълни с аромат на бор и мандарини. Този блясък и празнична суета сякаш се подиграваха.
Клара вървеше по пасажа между офис сградите, слушаше ехото на стъпките и приглушените разговори и имаше странното усещане, че празникът е наблизо — но не и за нея. В чантата ѝ лежеше фишът за заплата, а числата в него бяха изненадващо щедри — годишен бонус, тринадесета заплата, допълнително възнаграждение за сложен проект. Всичко заедно — сума, която би трябвало да радва. Ако не беше едно „но“.

Вкъщи, в техния двустаен апартамент, това „но“ седеше на дивана с лаптоп на коленете и се правеше, че работи.
Даниел — нейният съпруг, когото обичаше вече осем години; с когото беше минала през мъките на стартъп, раждането и провала на няколко бизнес идеи, преместването в този град; с когото някога делеше един лаптоп и една мечта.
Даниел, който през последните три месеца старателно избягваше разговорите за пари.

— Здрасти — каза Клара, като събу обувките си в антрето. — Ще вечеряш ли?

— Здрасти, Клар. Да, нещо леко. Довършвам един отчет.

*

Тя влезе в кухнята, включи чайника и извади от хладилника вчерашните кюфтета. Отчет. Винаги някакъв отчет, презентация, среща. Само че премиите вече ги нямаше, а изражението на Даниел ставаше все по-напрегнато с всяка изминала седмица — сякаш носеше тайна, която го изгаряше отвътре.

Всичко започна през септември. Компанията, в която работеше Даниел — голям играч на пазара на логистичен софтуер — попадна под вълна от „оптимизация“. Първо съкратиха маркетинга. После половината програмисти.
Даниел се прибра онази вечер блед, наля си уиски — нещо, което никога не правеше през работната седмица — и каза:

— Уволниха Лука. И Алекс. Целия ни екип, освен мен и Петър.

— Тебе те оставиха? — Клара въздъхна с облекчение.

— Да. Само че бонусите ги орязаха напълно, а заплатата я замразиха. Но това е нищо — важното е, че не ме изхвърлиха.

Тогава тя го прегърна и вдигнаха тост, че са се разминали. Тя искрено вярваше, че всичко е временно. Че ще се справят, както винаги.
Само че после — седмица след седмица, месец след месец — започна да забелязва дребни неща, които се подреждаха в тревожна картина. Даниел избягваше разговорите за пари. Когато го питаше как е на работа, той отговаряше уклончиво: „Нормално, много задачи“. Когато предлагаше да заделят пари за почивка, той кимаше, но веднага сменяше темата. Все по-често затваряше лаптопа, когато тя се приближеше.

Клара се правеше, че не вижда. Беше свикнала да е силна. Да носи тежестта. Да смята и да планира.
Но онази вечер, с фиша за заплата в чантата и празничните светлини зад прозореца, нещо в нея се пречупи.

— Между другото — каза тя, докато подреждаше чиниите и се стараеше да говори спокойно. — Майка ти се обади. Пита какви подаръци ще купуваме за Коледа.

Даниел за миг замръзна, после прекалено бързо започна да се преструва, че пише.

— А, да… Исках да говорим за това. Мисля, че тази година трябва да вземем нещо по-сериозно. При тях сега не е лесно.

Клара бавно седна. Думите „по-сериозно“ и „не е лесно“ кънтяха в главата ѝ, наслагвайки се върху цифрите от фиша.

— „При тях“ — при кого? — попита тя.

— Ами… при майка ми, при сестра ми. Може и за племенника. Вече го сметнах — техника, ваучери, малко пари в брой.

Тя го погледна и видя онази позната увереност — същата, с която някога без колебание харчеше първите ѝ големи доходи, наричайки го „инвестиция в семейството“.

— А ти изобщо изкара ли тези пари, за да правиш такива подаръци на роднините си? — Клара сама се изненада от директността си и от тишината, която последва.

Даниел бавно затвори лаптопа. Лицето му потъмня.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да разбера — отвърна тя, стискайки пръстите си под масата. — Това говориш ти… или моите пари?

Навън лампичките примигнаха, а Клара внезапно осъзна: този разговор тепърва започва.

Клара не отговори веднага. Гледаше го така, сякаш го виждаше за първи път — не мъжа, с когото беше живяла осем години, а човек, който току-що беше свалил маската си. Тишината беше гъста и лепкава, прекъсвана само от шума на чайника.

— Общи — повтори тя бавно. — Когато и двамата допринасят. Когато и двамата са честни.

— На какво намекваш? — Даниел стана от дивана. — Казах ти, че имам труден период. Временно е.

— Временно е месец. Най-много два — застана Клара срещу него. — А ти вече три месеца избягваш разговорите, затваряш лаптопа, сменяш темата и изведнъж решаваш, че е моментът за скъпи подаръци за твоето семейство. С моите пари.

— С нашите — рязко я поправи той.

Тя се усмихна кратко, без радост.

— Тогава нека видим нашите пари. Сега.

Той се намръщи.

— Защо?

— Защото ми омръзна да гадая.

Тя донесе папката с документи, отвори лаптопа и банковото приложение. Цифрите бяха студени и безпощадни.

— Ето — каза тя. — Моите доходи. Моите бонуси. А сега покажи твоите.

Той се поколеба. Само няколко секунди — но за Клара те казаха всичко.

— Даниел?

— Не започвай — махна с ръка той. — Не съм длъжен да се отчитам за всеки лев.

— Длъжен си, ако ги наричаш общи.

Той въздъхна тежко и седна.

— Искаш ли истината? — каза тихо. — Не само ми спряха бонусите. Понижиха ме. Реално. Търся изход.

*

— И през цялото това време си мълчал?

— Не исках да те товаря!

— Аз нося товара, защото ти спря — отвърна тя спокойно. — А най-лошото е, че реши: щом печеля повече, можеш да разполагаш.

— Това е моето семейство!

— А аз съм твоята съпруга — отсече тя. — Или вече не съм.

Тя извади плик и го сложи на масата.

— Какво е това?

— Моето решение.

Вътре имаше документи — режим на разделни финанси, изчисления, срокове.

— Полудя — прошепна той.

— Не. Най-после мисля ясно.

— Разрушаваш семейството заради пари.

— Не. Семейството се разрушава от липсата на уважение.

На следващия ден Клара преведе парите в отделна сметка. Седмица по-късно се изнесе. Без сцени.
Преди Коледа Даниел ѝ написа: „Прекали“.
Тя не отговори.

За първи път от дълго време се събуди с усещането, че животът ѝ отново ѝ принадлежи.